Над хълма се показват светлинни лъчи — търсещите лъчи на прожекторите. Джиповете изкачват хълма.
Въпреки че Къртис не може да наостри ушите си — един от недостатъците да си Къртис Хамънд, а не Стария Жълтьо — той взима пример от кучето и затаява дъх, за да разбере какъв шум е разтревожил животното. После чува само ръмженето на джиповете… После от далечината долита тракане, което не може да бъде сбъркано с нищо друго: въртящите се перки на хеликоптер.
Хеликоптерът може още да не се е вдигнал, а да чака бойците да се качат.
Дали вече е във въздуха или не, той скоро ще долети тук. Много скоро. И ако машината не е оборудвана с най-новата електронна радиолокационна техника, бойците ще свършат работата по намирането. Тъмнината няма да ги спре. Те имат светлинни „играчки“, които им позволяват да виждат дори в непрогледния мрак.
Доверие. Къртис няма друг избор и трябва сляпо да се довери на кучето. Ако искат да бъдат свободни, ще бъдат свободни само ако са заедно. Дали ще оживеят, или ще умрат, ще го сторят заедно. Съдбите им са преплетени. Ако кучето го изведе от опасния район, но го заблуди и го отведе на ръба на висока стръмна скала и двамата паднат в дълбока пропаст, така да бъде. Дори когато умира, ще обича своята духовна сестра.
Все пак предпочиташе да има малко лунна светлина. Над планинските масиви в далечината се издигат черни облаци, които закриват небето на запад. Сякаш земята се е пропукала и оттам е излязъл гъст черен дим, който се стреми да обхване цялата планета. А там, където небето е ясно, щедро е посипано със звезди, но въпреки това в пустинята е тъмно като в рог. И от минута на минута става все по-тъмно.
Чува гласа на майка си, който му казва: „В бързината, когато всяка секунда е от значение, не трябва да се съмняваш в нищо. Прогони всички съмнения, изтръгни ги от сърцето си, откъсни ги от съзнанието си, отърви се от тях. Не сме се родили на този свят, в тази вселена, за да се съмняваме. Родени сме да се надяваме, да обичаме, да живеем, да се учим, да опознаем радостта и щастието, да вярваме, че животът ни има смисъл… и да открием Пътя“.
Така и постъпва — изключва от ума си всякакво съмнение, хваща се за надеждата като удавник за сламка, преглъща тежко и се приготвя за вълнуващо пътуване.
„Хайде, куче“ — казва той.
Животното тръгва.
Без никакво колебание, решен да накара майка му да се гордее с него, да бъде дързък и храбър. Къртис хуква след кучето на север в пустинята.
Тича в мрака, воден от чужди сетива. Още се страхува, но вече се е очистил напълно от съмненията. Тича по пясъка, по камъните, през изсъхналите храсти и трънаците. Тича право напред и на зиг-заг. Краката му сега стъпват по-сигурно на земята, която допреди малко беше за него измамна и коварна. Кучето се движи на разстояние пред него, но понякога момчето го губи от погледа си. Животното обаче рано или късно отново изниква пред него — колкото повече разстояние изминават, толкова по-здрава става духовната връзка между двамата. Духовете на човека и животното се преплитат, биват споени от силното и безгранично доверие на Къртис.
Докато бяга слепешката, той губи всякакво чувство за дистанция и време. Затова не може да прецени колко път са изминали, когато нощта над тях внезапно се променя — в първия момент тя е изпълнена с тревога, а в следващия вече във въздуха витае надвиснала реална опасност. Сърцето на Къртис, което бие като лудо от тичането, сега забива още по-силно от страх. Появила се е опасност, по-страшна и от полицаите с джиповете и войниците в хеликоптера. Кучето и момчето разбират, че вече не са обект на трескаво претърсване, а отново са се превърнали в дивеч за лов, плячка на хищници. Защото в августовския мрак витаят нови вълни и усещания, от които Жълтьо вирва опашката, а кожата на Къртис настръхва. Смъртта обикаля пустинята, крачи из пясъка, движи се безшумно и невидимо под звездите.
У момчето сякаш се отваря второ дихание, за което то не е подозирало, и се затичва още по-бързо. Кучето също. Двете създания са в пълна хармония.
Глава 27
Убила змията, превързала майка си, казала молитвата си, Лейлъни се оттегли да спи.
От три или четиригодишна възраст тя не изпитваше нужда да включва нощната лампа. Като малко момиче Лейлъни си мислеше, че някой светещ Доналд Дък или друг анимационен герой ще я пази от кръвожадни демони и ще й спести различни свръхестествени неприятности. Обаче скоро разбра, че нощните лампи не отблъскват, а привличат демоните.
Старата Синсемила редовно обикаляше в малките часове на нощта. Не можеше да заспи, защото копнееше за наркотици, или защото се беше надрусала с прекалено много наркотици, а може би защото просто беше жена с неспокойна душа. Макар че не зачиташе изобщо нуждата на децата да спят, все пак желанието й да буди дъщеря си през нощта беше по-слабо, когато в стаята беше тъмно и лампата не светеше.
Скуби Ду, Цар Лъв, Мики Маус — всички привличаха Синсемила като комар на осветен прозорец. Тя често будеше Луки и Лейлъни, за да им разказва приказки. И като че ги разказваше на Скуби или Мики, а не на децата си. Сякаш това не бяха пластмасови фигури, произведени в Тайван, а образи на свещени божества, които я слушаха внимателно и се трогваха от сълзите й.
Нейните приказки винаги завършваха със сълзи. В интерес на истината класическите истории в сюжетите можеха да се доловят, но тя така ги изопачаваше, че смисълът им се губеше. Снежанка обикновено се разделяше с джуджетата и пътуваше в карета, която се превръщаше в тиква, дърпана от дракони. А бедната Пепеляшка танцуваше до скапване в червени обувки, докато правеше пай от гарвани за Малечко Палечко. Загубата и бедата бяха основните поуки от нейните приказки. Версиите на Синсемила бяха изключително потресаващи, но понякога вместо тях тя разказваше спомените си от времето преди Лукипела и Лейлъни да се родят. От тях пък косата на човек настръхваше и ефектът беше по-поразителен, отколкото от историите за троли, гоблини и други митични същества.
Затова сбогом Скуби, сбогом Доналд Дък, здравей Марк, мой стари приятелю. Единствената видима светлина беше тази на лампите от улицата, но те едва-едва проникваха през прозореца.
В помещението не проникваше и никакъв вятър. Горещата нощ беше колкото тиха, толкова и безветрена. За момент се чуваше само бученето на колите по магистралата, но този шум беше толкова познат и монотонен, че човек го различаваше само ако се заслуша.
Макар че минаваше полунощ, бученето на колите не можеше да приспи Лейлъни. Тя лежеше с отворени очи, загледани в тавана, когато чу как пред къщата паркира познатият й додж дуранго.
Двигателят на колата имаше характерен тембър и тя никога не би го сбъркала с друг. С този додж бяха отвели Луки в планините на Монтана през дъждовния сив ноемврийски ден, когато го видя за последен път.
Доктор Смърт затвори толкова тихо и внимателно вратата на колата, че Лейлъни едва го чу, макар че прозорецът на стаята й да гледаше към улицата. Където и да ги отведеше пътуването, пастрокът й се отнасяше много любезно със съседите.
Беше мил и към животните. Винаги когато видеше бездомно куче, Престън го повикваше, оглеждаше каишката му и ако на нея бяха изписани името на стопанина и адресът, издирваше го, колкото и време да му костваше това. Преди две седмици на една магистрала в Ню Мексико забеляза на пътната настилка ударена от кола котка. И двете й задни лапи бяха счупени, но въпреки това още беше жива. Той носеше със себе си ветеринарна аптечка за подобни случаи и внимателно й вкара свръхдоза обезболяващо. Докато гледаше как котката заспива вечен сън, Престън си поплака тихо.
Даваше щедри бакшиши в ресторантите и винаги спираше да помогне на закъсал по пътя шофьор. Никога на никого не повишаваше тон. С готовност би се притекъл на помощ на болна и немощна старица, за да пресече улицата — освен ако не решеше, че трябва да я убие.
Лейлъни се обърна в леглото с гръб към вратата. Беше се завила само с един чаршаф и го дръпна до брадичката си.
За по-голямо удобство беше свалила шината, но както обикновено я беше сложила до леглото. Протегна се под чаршафа и я докосна. Металът беше студен.
