Изведнъж хубавата приказка се превръща в история на ужасите. Поглежда в кухнята и вижда до мивката последния човек, който очаква да е там в този момент. Пепеляшка.
Обръща се шокиран назад и Пепеляшка е и там, застанала между седалките и усмихната. В това затворено пространство изглежда още по-впечатляващо.
Пепеляшка до мивката е абсолютно еднаква с първата пепеляшка. Като се започне с русата коса и сините очи и се свърши с опала на пъпа, дългите крака в тесни панталони, прозрачните сандали и синия педикюр.
Клонинги.
Господи, клонинги.
Обикновено клонингите причиняват неприятности. Това е доказано, тъй като повечето клонинги биват създадени, за да творят злини.
— Клонинги — промърморва Къртис.
Първата Пепеляшка се усмихва.
— Какво каза, мило?
Глава 41
Седнала в огряна от луминесцентна светлина тухлена библиотека и в същото време пътешестваща из виртуалното пространство, ровеща се в електронните библиотеки, които винаги са отворени и светли, Мики откриваше примитивен егоизъм и черен материализъм навсякъде, където се излагаше спорната философия.
Биоетиците отричат съществуването на обективните истини. Престън Мадок беше писал: „Няма правилно или неправилно, морално или аморално поведение. Биоетиката се занимава с ефикасността, с дефинирането на система от правила, които ще бъдат полезни за мнозинството от хора.“
Най-напред тази ефикасност означава да се подпомага убийството винаги когато някой страдащ от болест човек пожелае смъртта доброволно. И това се отнася не само за неизлечимо и смъртно болните, хронично болните, но и тези, които могат да бъдат излекувани, но в момента са депресирани и обезсърчени.
Всъщност Престън и много други представители на това научно движение смятаха депресираните хора не само за кандидати за подпомагано самоубийство, но и за кандидати „за позитивно съветване за самоубийство“. В края на краищата една депресирана личност не водеше качествен живот и дори и депресията да можеше да бъде лекувана с медикаменти, тази личност не беше „нормална“, щом приемаше въздействащи върху психиката препарати. Затова човекът не беше способен да води пълноценен и качествен живот.
Увеличеният брой на самоубийствата според тях ще е от полза за обществото, тъй като в една добре функционираща здравна система органите на самоубилите се с чужда помощ щели да бъдат употребявани за трансплантации. Много биоетици направо тръпнеха от вълнение, когато пишеха за справянето с недостатъка на живи органи за присаждане чрез програма за подпомагани самоубийства. По ентусиазма им беше видно, че те няма да се спрат пред нищо, за да увеличат броя на самоубийците, ако съответните закони, за които толкова много настояваха, бъдеха приети.
Ако всички ние сме само плът без душа, тогава защо едни да не колят другите, за да извлекат полза от тях? От това ще има само полза, а дългосрочните последици ще са сведени до минимум.
Мики рязко отмести дясната си длан от мишката. Лявата лежеше върху клавиатурата. За да пести електричество, библиотеката беше пуснала климатика да работи съвсем слабо. Вътре беше почти толкова горещо, колкото и навън. Но от Интернет лъхаше студенина, сякаш някой злодей седеше пред компютър в замъка на доктор Франкенщайн, беше попаднал на нея във виртуалното пространство и от докосването му по гърба я полазиха ледени тръпки.
Огледа другите посетители. Колко ли от тях щяха да се шокират, ако прочетяха подобни неща? Колко щяха да проявят безразличие? И колко ли щяха да се съгласят с Престън Мадок и колегите му. Често се замисляше колко е крехък и беззащитен човешкия живот, но сега за пръв път осъзна с мрачна трезвост, че цялата цивилизация е крехка и беззащитна. Всеки от много пъкъли, които човечеството беше създало през вековете, в една или друга част от света, можеше да бъде пресъздаден тук. Или да бъде изграден нов пъкъл — много по-ефикасен и с много по-смислени аргументи и оправдания.
Обратно към мишката, клавишите и електронната мрежа, и отново към Престън Мадок — паякът, който плетеше зловещата си паяжина…
Органите на самоубийците и на недъгавите бяха ценни придобивки, но Мадок и другите биоетици пламенно говореха и за взимането на органи от здравите и нещастните.
В „Премахването на моралността“ от Ан Маклийн Мики прочете една програма, предложена от Джон Харис, британски биоетик, според която на всеки човек трябвало да бъде дадено лотариен номер. После „винаги когато лекарите имат двама или повече умиращи пациенти, които могат да бъдат спасени чрез трансплантация, а няма подходящи органи от «естествена смърт», те ще могат да се допитат до централен компютър да им даде името на подходящ донор. След това компютърът ще избере номера на донора чрез разиграване на числата. Нещастният носител на въпросния орган ще бъде убит, за да бъде спасен животът на тези двама или повече нуждаещи се.“
Да убиеш хиляда, за да спасиш три хиляди. Да убиеш милион, за да спасиш три милиона. Да убиеш слабите, за да спасиш силните. Да убиеш недъгавите и инвалидите, за да осигуриш по-добро качество на живот на здравите. Да убиеш тези, които имат нисък коефициент на интелигентност, за да подпомогнеш онези, смятани за по-умни.
Големите престижни университети като Харвард, Йейл и Принстън, някога крепости на знанието и истината, се бяха превърнали в добре смазани машини за смърт. В тях на бъдещите лекари се преподаваше, че убийството трябва да се разглежда като форма на лечение, че само подбрани хора, които отговарят на определени критерии, имат правото да съществуват, че няма правилно и неправилно, добро и лошо, че смъртта е живот. Всички сме се превърнали в последователи на дарвинизма, не е ли така? Силният изяждат по-слабия. Силният живее по-дълго от слабия и тъй като такава е волята на природата, не сме ли длъжни да я подпомагаме? Вземи си скъпата диплома, хвърли тогата и шапката във въздуха от радост, след което отивай да убиваш слабите и немощните в името на майката Природа.
Хитлер сигурно се подсмихва отнякъде. Те казват, че убивал недъгавите и болните (без да споменаваме евреите) поради грешни причини, но щом няма грешно и правилно, няма обективна истина, тогава единственото важно нещо е, че ги е убивал. Което според съвременната етика е равносилно на благородно дело и прави фюрера велик далновиден мислител.
Фотографиите на Престън Мадок, докато се появяваха на екрана на компютъра, показваха един добре изглеждащ човек, дори красив и привлекателен, с дълга кестенява коса, мустаци и пленителна усмивка. Противно на очакванията на Мики на челото му не беше изписано сатанинското число 666.
От кратката му биография личеше, че съдбата винаги е била благосклонна към него. Беше единствен наследник на значително богатство. Не беше необходимо да работи, за да пътува непрекъснато от единия край на страната до другия в търсене на извънземни, които може би притежаваха целебни способности.
Мики не можа да намери никъде в пресата материал, в който да пише за убеждението, а Мадок, че НЛО съществуват и че извънземните са сред нас. Дори и да беше ревностен привърженик на тази идея, това не беше отразено никъде в публичното пространство.
Преди четири и половина години той се отказал от работата си в университета, за да „посвети повече време на биоетичната философия, отколкото на преподаването“ и на неуточнени лични занимания.
Известно беше, че е подпомагал осем самоубийства.
Лейлъни твърдеше, че е убил единайсет души. Явно тя знаеше за трима, които не бяха регистрирани официално.
Няколко престарели жени, една трийсетгодишна майка с рак, седемнайсетгодишен младеж, футболна звезда, който имал травма на гръбначния стълб… Докато четеше списъка, в главата й прозвуча гласът на Лейлъни, която й беше изброила същите жертви.
Мадок два пъти беше съден за убийство, в два различни случая и от различни съдебни инстанции. И двата пъти съдиите го бяха оправдали, защото смятали, че намеренията му са били благородни и че
