— Не мога да повярвам, че не си го правила досега.
— Е, ние рядко имаме кола в хладилника. Старата Синсемила казва, че кофеинът препятства развитието на телепатични способности.
— Тогава трябва да си най-страхотният — малък медиум, който чете мисли.
— Ужасно добра. В момента се опитваш да си спомниш имената на всичките певци, които са участвали в групата „Дестинис Чайлд“, но се сещаш само за четири.
— Не е смешно. В момента си мисля как тази ванилова кола ще върви добре с един голям захарен сладкиш.
— Харесва ми вашият ход на мисли, госпожо Ди, макар и умът ви да е прекалено сложен и заплетен, за да бъде разчетен правилно.
— Лейлъни, искаш ли голям захарен сладкиш?
— Да, благодаря.
— Аз също. И то много. За нещастие обаче нямаме. Но и бисквити ще свършат работа. Какво ще кажеш за бисквити с ванилова кола?
— Уговорихте ме вече.
— Боя се, че и от тях нямаме. — Дженива отпи от питието и се замисли. — А дали шоколадови сладки с бадеми ще станат?
— Не смея да изкажа мнение.
— Сериозно? И защо?
— Някак ми се струва безсмислено.
— Много лошо. Не искам да се хваля, но моите шоколадови сладки с бадеми са доста добри.
— Имате ли от тях?
— Шейсет броя.
— Достатъчно.
Дженива сложи чинията със сладките на масата.
Лейлъни си взе една, за да я опита.
— Феноменално. И много добре вървят с ванилова кола. Но не са с бадеми, а с орехи.
— Да, знам. Не обичам много бадеми. Затова когато правя шоколадови сладки с бадеми, вместо тях слагам орехи.
— Много искам да ви питам нещо, госпожи Ди, но се боя да не си помислите, че проявявам неуважение към вас.
Дженива широко отвори очи.
— Опитай. Ти си абсолютен стопроцентов… — Тя сбърчи вежди. — Как беше думата?
— Абсолютен стопроцентов малък мутант.
— Щом казваш.
— Правите ли нещо, за да изглеждате като чаровен хахо или поведението ви е напълно естествено?
Дженива е приятно изненадана.
— Аз чаровен хахо ли съм?
— Според мен да.
— Сладка моя, за мен е удоволствие да бъда такава! Що се отнася до твоя въпрос… нека помисля. Е, аз съм си чаровен хахо. Не знам дали винаги съм била или съм откакто бях улучена в главата. Така или иначе, не се старая особено. Не знам как.
— Доктор Смърт ще ни замъкне в Айдахо — каза Лейлъни, докато дъвчеше.
Дженива трепна разтревожено.
— Айдахо? Кога?
— Не знам. Когато монтьорът свърши с двигателя. Предполагам следващата седмица.
— Защо точно в Айдахо? Вярно там хората не са лоши, но дотам има ужасно много път.
— Някакъв човек живее близо до Нънс Лейк и твърди, че е бил отвлечен на борда на извънземен космически кораб и излекуван.
— Излекуван от какво?
— От желанието да живее в Нънс Лейк, предполагам. Този сигурно си мисли, че един фантастичен разказ ще му позволи да напише книга, да продаде правата си за заснемането на телевизионен филм и ще му спечели достатъчно пари, за да се премести в Малибу.
— Не можем да те пуснем в Айдахо.
— Какво толкова, госпожо Ди, била съм в Северна Дакота.
— Ще те задържим тук, ще те скрием в стаята на Мики.
— Това е отвличане.
— Не и ако е доброволно.
— Напротив, дори и да е доброволно, и да съм съгласна. Такъв е законът.
— Тогава законът е глупав.
— Ако тръгнеш да се оправдаваш в съда, че законът е глупав, никога няма да спечелиш делото, госпожо Ди. Накрая ще свършите в газовата камера, вдишвайки от смъртоносната субстанция. Специално за вас от щата Калифорния. Може ли да си взема още една сладка?
— Разбира се, скъпа. Но това с Айдахо ме притеснява.
— Яжте, яжте — посъветва я Лейлъни. — Сладките ви са толкова хубави, че биха накарали и инквизиторите в килиите на Торкемада да затанцуват.
— Трябва да им пратя малко.
— Торкемада е живял през средните векове, госпожо Ди — през четиринайсети век.
— Тогава още не съм правила сладки. Но винаги ми доставя удоволствие, когато хората се радват на моите сладки. Дори преди, когато имах ресторант, сладкарските изделия жънеха най-много комплименти.
— Имали сте ресторант?
— Първо бях сервитьорка, после имах собствен ресторант и дори създадох малка просперираща верига от ресторанти. О, и се запознах с моя любим Закари Скот. Успех, страст… Всичко щеше да е чудесно, ако дъщеря ми не започна да го напада.
— Не знаех, че сте имали дъщеря.
Дженива отхапа бавно и замислено от сладката.
— Всъщност тя беше дъщеря на Джоан Крофърд.
— Дъщерята на Джоан Крофърд е обидила приятеля ви?
— Всъщност ресторантите също принадлежаха на Джоан Крафоръд. Май че всичко това се случи в „Милдред Пиърс“, а не в моя живот. Но това не означава, че Закари Скот не беше страхотен мъж.
— Утре пак може да намина и ще опечем сладки за затворниците на Торкемада.
Дженива се засмя.
— Обзалагам се, че на Джордж Вашингтон също много ще му харесат. Ти си голяма многознайка, Лейлъни. Много искам да видя каква ще си, когато пораснеш.
— Най-напред ще имам цици. По един или друг начин. Не че те са смисълът на моя живот.
— Аз много си харесвах гърдите, когато бях София Лорен.
— Вие самата сте много забавна, госпожо Ди. И вече сте пораснала. Не съм виждала много пораснали забавни хора като вас.
— Защо не ми викаш леля Джен като Мики.
Този жест на внимание и привързаност свари Лейлъни неподготвена. Тя за миг остана безмълвна и се опита да прикрие объркването си, като бързо отпи от колата с ванилия.
Дженива обаче отгатна поведението на момичето и очите й се насълзиха. За да отвлече вниманието на Лейлъни, тя пък взе една сладка, но така не можеше да прикрие сълзите си.
За Лейлъни най-лошото беше и двете да зациврят като в предаване на Опра Уинфри със заглавие „Малките недъгави момичета, набелязани за убийство, и чаровните откачени лели с простреляни глави, които ги обичат“. Както стилът на нинджите не е подходящ за Клонк, така и плачът не беше характерен за тях. Поне не и за тази Клонк.
