Време е за пингвина.
Тя го извади от джоба на шортите си и го сложи на масата между свещниците, които още стояха подредени от снощната вечеря.
— Питах се дали можете да ми помогнете да върнем това на човека, на който принадлежи.
— Колко мило! — Дженива остави сладката, която и без друго нямаше намерение да яде, и взе статуетката от масата. — Много е красива.
Високият пет сантиметра пингвин — направен от глина, изпечен и ръчно боядисан — наистина беше толкова красив, че Лейлъни би го задържала за себе си, ако не беше зловещият му произход.
— Бил е на едно момиче, което е умряло снощи.
Усмивката на Дженива първо застина на лицето й, след което се стопи.
— Казвала се е Тетси — добави Лейлъни. — Не знам фамилията й. Но мисля, че е местна, от този окръг.
— За какво е всичко това, сладка моя?
— Ако утре или в събота си купите вестник, в него ще има некролог. Там ще е написана и фамилията.
— Започваш да ме плашиш, скъпа.
— Извинете. Не исках. Тетси е колекционирала пингвини и този е бил един от нейните. Престън може да я е помолил да му го даде, но може и да го е взел, без да я пита. Както и да е, аз не го искам.
Двете се вгледаха една в друга. Очите на Дженива вече не бяха замъглени. Лейлъни пак се държеше като истинска Клонк. Нямаше опасност да започне да лее реки от сълзи.
— Лейлъни, да се обадя ли в полицията — попита Дженива.
— Няма да има никаква полза. Вкарали са й голяма доза дигитоксин, който причинил силен сърдечен пристъп. Престън е използвал този номер и преди. Дигитоксинът може да бъде установен при аутопсия, затова сигурно вече са я кремирали.
Дженива погледна към пингвина. После пак към Лейлъни. После — колата с ванилия.
— Много странна работа.
— Престън ми даде този пингвин, защото каза, че му напомнял за Лукипела.
Гласът на Дженива се изпълни със злъч, за каквато момичето изобщо не беше подозирала:
— Ах, този гаден негодник!
— Симпатичен е. Луки също беше симпатичен. Наклонен е настрани, също като Луки. Но не прилича на него, защото, естествено, е пингвин.
— Имам етърва, която живее в Хемет.
Макар че на пръв поглед това нямаше нищо общо с мъртвото момиче и пингвина, на Лейлъни й стана интересно.
— Истинска етърва или може би Гуинет Полтроу?
— Истинска. Казва се Клариса и е добър човек — ако можеш да търпиш папагали.
— Аз обичам папагалите. Нейните говорят ли?
— Непрекъснато. Има над шейсет.
— Аз бих предпочела един.
— Мисля си, че когато ти изчезнеш, полицията ще дойде да те търси тук, но за Клариса в Хемет сигурно няма да се сетят.
Лейлъни се престори, че обмисля предложението:
— От шейсет папагала поне един ще се окаже предател и ще ни издаде.
— Много ще ти се зарадва. А и там непрекъснато има работа — пълнене на купите със семена и смяна на водата.
— Прилича ми на филм на Хичкок. Нямам предвид само „Птиците“. Подозирам, че има и мъж, който се облича като майка му, и има мания по големите ножове. Няма значение. Ако Клариса отиде в затвора за отвличане, какво ще стане с папагалите й?
Дженива се огледа наоколо, сякаш търсеше място къде да настани птиците.
— Предполагам, че ще ги взема при мен.
— О небеса, много бих искала да го видя!
— Но Клариса никога не е била в затвора. Тя е на шейсет и седем години, тежи сто и трийсет килограма, макар че е висока само метър и петдесет и седем. А има и гуша. По-точно не е гуша, а тумор. И понеже е доброкачествен, не иска да се оперира и да си го махне. Клариса не вярва на лекарите, а и кой би могъл да я вини, имайки предвид премеждията й. И си го държи така, а той се уголемява. Дори и да можеха да се оправят с възрастта и теглото й, затворническите власти едва ли щяха да се съгласят тя да плаши с гушата си другите затворници.
Лейлъни допи ваниловата си кола.
— Добре, когато се появи некрологът, ще ви помоля да прочетете адреса и да изпратите по пощата пингвина на родителите на Тетси. Бих го сторила и сама, но Престън не ми дава пари и не мога да си купя марки. Купува ми всичко, което поискам. Сигурно си мисли, че ако ми дава пари, ще ги пестя, докато един ден не наема убиец да го очисти.
— В кутията ти има още кола, скъпа. Искаш ли да й сложа малко лед и ванилия?
— Да, благодаря.
Дженива наля и на двете още кола и отново седна срещу Лейлъни. Луничавото й лице се сбърчи от угриженост, а зелените й очи помътняха.
— Мики ще измисли нещо.
— Няма да ми се случи нещо, лельо Джен.
— Скъпа, ти няма да ходиш в Айдахо.
— Колко голяма е гушата?
— Можеш ли да дойдеш за вечеря?
— Страхотно! Доктор Смърт най-вероятно пак няма да е вкъщи и няма да разбере. Иначе би ме спрял. А Синсемила е прекалено вглъбена в себе си, за да забележи липсата ми.
— Сигурна съм, че Мики ще измисли някакъв план.
— Та значи, по-голяма ли е от слива?
— Довечера ще включа климатика, за да можем да мислим ясно. Обзалагам се, че губернаторът никога не го спира.
— По-голяма от портокал?
Глава 43
Сияещи с прозрачните си сандали и опали на пъповете, тези две Пепеляшки не се нуждаят от фея, защото те самите са вълшебни. Смехът им е звънлив, заразителен и Къртис не може да се сдържи и се усмихва, въпреки че те му се присмиват, задето ги е помислил за клонинги.
Те, разбира се, са еднояйчни близначки. Първата, с която се запозна, се казва Кастория, а другата — Полуксия.
— Викай ми Кас.
— А на мен Поли.
Поли оставя големия нож, с който реже зеленчуци. Коленичи на пода, почесва Стария Жълтьо по ушите и му се радва като на дете. Кучето е във възторг и започва да я лиже и да маха с опашка.
Кас нежно поставя ръка на рамото на Къртис и го повежда в кухнята.
— В гръцката митология — казва Къртис — Кастор и Полукс били синове на Леда от Зевс, който се бил преобразил като лебед. Те са богове на моряците и на пътешествениците. Също са и славни войни.
Подобно познание учудва жените. Те се оглеждат с явно любопитство.
Стария Жълтьо се обръща към него, защото Поли е спряла да го гали и да го чеше.
— А твърдят, че половината от завършващите гимназия ученици не могат да четат — казва Каси. — Ти в училище ли си научил толкова много за митологията?
— Майка ми беше много добра в органичното подобряване на мозъка и прякото прехвърляне на големи масиви с данни — обяснява им той.
