го докосват, възхищавайки се на перфектната мускулатура и силния гръб. Те се съгласиха, че да успееш да повалиш такъв изключителен екземпляр, когато рецепторите ти са драстично редуцирани, е истинско предизвикателство. После се изправиха и се отдалечиха, оставяйки Куранов сам, за да се наслади на триумфа си, както и внимателно да събере и да запише емоционалните си реакции в микролентите на своята съкровищница от данни.
Куранов почти бе привършил с оценяването на случката, а еленът тъкмо започваше да се пробужда от упойващото вещество, когато Тътъл нададе такъв вик, сякаш всичките му системи изведнъж се бяха претоварили.
— Там! Вижте там!
Развълнуваният робот бе застанал на двеста метра от него близо до тъмните дървета и махаше с ръце. Стефан и Лийк вече се приближаваха към него.
В краката на Куранов еленът изсумтя и се опита да се изправи, не можа и загледа объркано. Записал всичко, което му бе необходимо за колекцията от данни, Куранов се изправи и тръгна към своите спътници.
— Какво става? — попита той, като пристигна.
Тримата се взираха в него със светещите си в кехлибарено визуални рецептори, които изглеждаха особено ярки в сивия здрач на късния следобед.
— Там — посочи Тътъл към пръстта пред тях.
— Стъпки — каза Куранов.
— Обаче не са на никого от нас — добави Лийк.
— Е, и? — попита Куранов.
— Не са и на роботи — уточни Тътъл.
— Естествено, че са.
Тътъл поклати глава.
— Разгледай ги по-внимателно — каза той.
Куранов се наведе и веднага осъзна, че очите му, загубили половината си сила, са го излъгали в сгъстяващия се сумрак на следобеда. Това изобщо не приличаха на стъпки на робот, с изключение на формата. Ходилата на роботите бяха снабдени с релефни гумени грайфери, докато тези отпечатъци не показваха нищо подобно. Роботите имаха два отвора на стъпалата, които служеха като дюзи на антигравитационната система, когато обектът летеше; на отпечатъците такива отвори не се забелязваха.
— Не знаех, че толкова далеч на север се срещат маймуни — каза Куранов.
— Не се срещат — рече Тътъл.
— Тогава…
— Това — започна Тътъл — са отпечатъци… на човек.
— Глупости! — реагира бурно Стефан.
— Как другояче си ги обясняваш тогава? — попита Тътъл. Той не изглеждаше особено доволен от своето обяснение, но щеше да го поддържа, докато някой не предложеше по-приемлива алтернатива.
— Това е някакъв номер — каза Стефан.
— И кой го е направил? — попита Тътъл.
— Някой от нас.
Те се изгледаха един друг, сякаш вината веднага щеше да проличи по еднаквите им метални лица. Тогава Лийк се обади:
— Няма смисъл. Бяхме заедно. Тези следи са оставени съвсем наскоро — в противен случай вече щяха да бъдат засипани от снега. През целия следобед никой от нас не се е отделял от групата.
— Аз пък продължавам да си мисля, че е номер — не се предаваше Стефан. — Вероятно някой е бил изпратен от Централната агенция, за да направи тези отпечатъци, след което ние да ги намерим.
— Защо пък Централната агенция да прави такова нещо? — попита Тътъл.
— Може да е част от терапията ни — каза Стефан. — Може би по този начин изострят още повече предизвикателството пред нас и прибавят силни вълнения към лова. — Той махна с ръка към отпечатъците, сякаш се надяваше те да изчезнат. — Може би Агенцията прави така с всички роботи, налегнати от скуката, за да им възвърне способността да се удивляват.
— Изобщо не ми се вярва — възрази Тътъл. — Много добре знаете, че всеки индивид трябва сам да си намира приключения и да съхранява своите реакции. Централната агенция никога не се меси, Тя е само съдия. Накрая тя ни оценява и награждава тези, чиито данни са най-зрели и мъдри.
За да прекъсне спора им, Куранов попита:
— Накъде водят тези следи?
Лийк посочи отпечатъците с блестящ пръст:
— Изглежда като че ли съществото е излязло от гората и е стояло тук известно време — навярно ни е гледало как дебнехме елена. После се е обърнало и се е върнало по същия път, по който е дошло.
Четиримата роботи тръгнаха по стъпките, но когато стигнаха до първите борови дървета, не посмяха да навлязат в по-дълбоките части на гъстия лес.
— Стъмва се — каза Лийк. — Бурята ще връхлети всеки момент, както ни предупреди Янус. Както са ни намалени сетивата, по-добре да се приберем в хижата и да изчакаме, докато отново стане светло.
Куранов се запита дали изненадващото им малодушие е толкова очевидно за останалите, колкото бе за него. Всички разправяха, че не вярват в чудовищата от митовете, но ето че не смееха да последват стъпките. Куранов трябваше да признае обаче, че когато му се прииска да види звяра, оставил тези следи — така нареченото „човешко същество“ — бе нетърпелив да достигне неприкосновеността на хижата.
Постройката имаше само една стая, но това беше всичко, което им бе необходимо. Тъй като всеки от тях бе физически идентичен с останалите, никой не изпитваше нужда от усамотение. Ако на някого му се приискаше по-пълно уединение, трябваше само да елиминира външната среда в някой от модулите за деактивиране и щеше да се затвори в своето съзнание, преглеждайки стара информация или съпоставяйки някои недооценени данни. Така че на нито един от тях не му бе дискомфортно в тази стая със сиви стени и почти никакво обзавеждане, където щяха да прекарат още много седмици заедно, преодолявайки всички трудности или справяйки се с намалелия им интерес към лова.
Те закачиха упойващите си пушки на специалните поставки на стената и свалиха екипировката си, отделните елементи, на която бяха прикрепени към различните части от тялото им.
Докато стояха до най-големия прозорец и наблюдаваха как снегът се носи навън в заслепяваща бяла ярост, Тътъл каза:
— Ако тези митове са верни, помислете си какво би станало със съвременната философия.
— Кои митове? — попита Куранов.
— За човешките същества.
Упорит както винаги, Стефан веднага побърза да се противопостави на недовършената мисъл на Тътъл:
— Не съм видял, нищо че да започна да вярвам в митове.
Тътъл беше достатъчно умен, за да избегне безсмисления спор около отпечатъците в снега, но не искаше да слага край на самия разговор. Той каза:
— Винаги сме мислели, че интелигентността е проява единствено на механизираното съзнание. Ако открием, че създание от плът и кръв може да…
— Но такова просто няма — прекъсна го Стефан.
Куранов си помисли, че Стефан трябва да е твърде млад — сигурно имаше не повече от трийсет или четирийсет години, откакто бе излязъл от фабриката. — Иначе просто не би могъл да отрича с такава бързина всичко, заплашващо установеното и поддържано от Агенцията статукво. Куранов знаеше от собствен опит, че като минат няколко десетилетия, онова, което преди ти се е струвало невъзможно, сега е просто една баналност.
— Има митове за човешките същества — каза Тътъл, — в които се разказва, че роботите са произлезли от тях.
— От плът? — изненада се Стефан.
— Знам, че звучи необичайно — продължи Тътъл, — но през живота си съм виждал къде-къде по-
