необичайни неща, които са се оказвали истина.
— Ти си бил навсякъде по света, на много повече места от мен. По време на пътешествията си сигурно си виждал десетки хиляди същества от плът и кръв, животни от най-различни видове. — За по-голям ефект Стефан направи пауза. — Натъквал ли си се обаче на животно, което да притежава макар и зачатъчна интелигентност, наподобяваща тази на робот?
— Никога — отсече Тътъл.
— Плътта просто не е предназначена за no-висше ниво на съзнателност — каза Стефан.
Те изведнъж се умълчаха.
Снегът се сипеше, а сивото небе сякаш надвисваше още по-ниско над земята.
Никой не смееше да си признае дълбокия страх, който изпитваше.
— Много неща ме учудват — каза Тътъл, изненадвайки Куранов, който си мислеше, че другият робот е приключил с изложението си. — И едното от тях е откъде се е появила Централната агенция? Какъв е нейният произход?
Стефан махна пренебрежително с ръка.
— Винаги е имало Централна агенция.
— Това изобщо не е отговор — каза му Тътъл.
— Защо пък да не е? — попита Стефан. — Щом като можем да приемем, че винаги е имало вселена, звезди, планети и всичко помежду им, защо да не можем да приемем това?
— Да предположим — започна Тътъл — само заради спора, че не винаги е имало Централна агенция. Агенцията постоянно прави най-различни изследвания на своята природа, модифицирайки себе си. Огромни количества данни се прехвърлят в невероятно усъвършенствани хранилища на всеки петдесет или сто години. Не е ли възможно тогава Агенцията да изгуби по нещо от информацията, случайно да унищожи някаква част от паметта си по време на тези премествания?
— Абсурд — отсече Стефан. — Твърде много мерки са взети срещу подобни случаи.
Куранов, който знаеше за доста от бъркотиите, които бе направила Агенцията през последните стотина години, не беше толкова сигурен. Той бе силно заинтригуван от теорията на Тътъл.
Роботът продължи:
— Ако централната агенция по някакъв начин е изгубила по-голямата част от ранните си данни, знанията за човешките същества вероятно са се изгубили между безбройните парченца друга информация.
Стефан беше отвратен.
— По-рано ти беше настроен доста негативно към идеята за Второто знание, а ето, че сега вярваш на това. Удивяваш ме, Тътъл. Твоята съкровищница от данни сигурно представлява бъркотия от нелепа информация, противоречиви възгледи и безплодно теоретизиране. Ако вярваш в историите за човешките същества, вярваш ли също така и на всички съпътстващи ги митове? Да не би да си мислиш, че те могат да бъдат убити само с дървен инструмент? Мислиш ли, че спят през нощта в тъмни помещения? Че спят като зверовете? И че след като са от плът, не могат да бъдат убити, а се появяват отново някъде другаде в ново тяло?
Изправен срещу тези нетърпими суеверия, Тътъл изостави спора. Той обърна кехлибарения си взор към снега, сипещ се отвъд прозореца.
— Само предполагах. Фантазирах си малко, за да минава по-бързо времето.
Стефан заяви:
— Обаче фантазирането в никакъв случай не допринася за съзряването на нечии данни.
— Предполагам, че гориш от желание да съзрееш достатъчно, че да получиш повишение от Агенцията — не му остана длъжен Тътъл.
— Разбира се — отвърна Стефан. — Разполагаме само с двеста години. Пък и какъв е смисълът на живота?
Може би, за да обмисли по-добре своите странни теории, Тътъл скоро се прикачи към деактивиращия модул, монтиран в стената, малко под поставката за пушките. Той се плъзна навътре с краката напред, след което затвори шлюза зад главата си, оставяйки другите на техните собствени механизми.
Петнайсет минути по-късно и Лийк каза:
— Мисля, че и аз ще последвам примера на Тътъл. Имам нужда от време, през което да обмисля реакциите си от следобедния лов.
Куранов усещаше, че Лийк само си търси извинение да се изключи. Той не беше особено общителен робот и изглеждаше най-доволен, когато беше сам.
Останал насаме със Стефан в хижата, Куранов се намираше в доста неприятна и деликатна ситуация. Той си даваше сметка, че също изпитва нужда да поразмишлява в модула за деактивиране, обаче не искаше да обиди Стефан, оставяйки го с впечатлението, че всички изгарят от нетърпение да се отърват от него. Куранов харесваше младия робот — той беше енергичен, очевидно първосигнално реагиращ. Единственото нещо, което го дразнеше у него, беше неопитността му, както и желанието му да се налага, и възгледите му да бъдат приемани от всички. Е, времето със сигурност щеше да промени характера му, ето защо той не заслужаваше да бъде наранен. Как тогава да намери подходящо извинение, без да обиди Стефан по някакъв начин?
Младият робот разреши проблема, като каза, че също се нуждае от деактивиране. Когато и Стефан беше изключен, Куранов отиде до четвъртия от петте модула и се пъхна в него, затвори шлюза и почувства как всичките му сетива се отделят от него. Остана единствено съзнанието му, което се рееше в мрака, съзерцавайки богатството от идеи в неговата колекция от данни.
Куранов разсъждаваше над суеверието, превърнало се в гвоздея на приключението — „човешкото същество“, човекът.
1. Макар и от плът и кръв, човекът мисли и знае.
2. Той спи през нощта, също като животните.
3. Той изяжда друга плът, също като зверовете.
4. Той дефекира.
5. Той умира и се разлага, податлив е на болести и зарази.
6. Той създава малките си по ужасяващо немеханичен начин и малките му също имат съзнание.
9. Той разглобява роботите, макар че надали някой човек знае какво да прави с частите им.
10. Той е пълната противоположност на робота. Ако роботът олицетворява правилния начин на живот, човекът олицетворява неправилния.
11. Човекът се прокрадва към плячката си извънредно предпазливо, като се държи сякаш е напълно безобидно животно — до последния момент преди атаката.
12. Човекът може да бъде убит завинаги само с дървено сечиво. Дървото е продукт на органична форма на живот, макар че е трайно колкото метала. Стои по средата между плътта и метала и може да унищожи човешко същество.
13. Ако човекът бъде убит по какъвто и да е друг начин чрез каквито и да било средства, различни от дърво, той не умира. Когато се строполи пред неприятеля си, само прилича на мъртъв. Той мигновено се появява на друго място, в друго тяло, без никаква следа от наранявания, където продължава живота си.
Макар че списъкът продължаваше още и още, Куранов изостави този мисловен поток, понеже той сериозно го безпокоеше. Фантазиите на Тътъл най-вероятно не представляваха нищо повече от това — предположения, догадки, измислици. Ако човешките същества наистина съществуваха, как би могъл някой да вярва в най-важното правило на Централната агенция — че вселената е изцяло логична и рационална въз всяко едно отношение?
— Пушките ги няма — каза Тътъл, когато Куранов се измъкна от деактивиращия модул и се изправи на крака. — Изчезнали са. Всичките. Затова ви повиках.
— Изчезнали? — попита Куранов, взирайки се в празните поставки, където бяха стоели оръжията. — Къде са?
— Лийк ги е взел — обади се Стефан. Той бе застанал до прозореца, а дългите му синкави ръце блестяха от студените капчици вода, кондензиращи се от въздуха.
