спеше. Всъщност устата й беше леко изкривена, сякаш сънуваше приятен сън.
Когато двамата погребални агенти махнаха чаршафа, за да пренесат госпожа Аквалайн в картонения ковчег и после в крематориума, Боби и аз видяхме, че тя е слаба, с изящни пропорции и неописуемо красива. Хубостта й надхвърляше обикновената еротика и ние не я гледахме с нездраво желание, а със страхопочитание.
Госпожа Аквалайн беше толкова млада.
Изглеждаше безсмъртна.
Погребалните агенти я занесоха до пещта с необичайна нежност и уважение. Когато вратата се затвори след мъртвата жена, Франк Кърк махна гумените ръкавици и с опакото на ръката си изтри първо лявото, после дясното си око. Не беше пот.
По време на другите кремации Франк и помощникът му бъбреха почти непрестанно, макар че не чувахме какво си говорят. В онази нощ обаче не си размениха почти нито дума.
Боби и аз също мълчахме.
Върнахме пейката във вътрешния двор и се измъкнахме от имението на Франк Кърк.
Качихме се на велосипедите и подкарахме по най-тъмните улици на Мунлайт Бей.
Отидохме на плажа.
В този час и в онзи сезон широката плажна ивица беше безлюдна. Зад нас, великолепни като пера на феникс, свил гнездо на хълмовете, и трепкащи през клоните на изобилието от дървета, се виждаха светлините на града. Пред нас се простираше мастиленочерната повърхност на Тихия океан.
Прибоят беше тих. На голямо разстояние една от друга по брега се плъзгаха леки вълни, лениво разливайки фосфоресциращите си гребени, пенещи се отдясно наляво като бяла кожа върху тъмната плът на морето.
Седнал на пясъка и вторачил очи в прибоя, аз мислех колко малко остава до Коледа. Само две седмици. Не исках да мисля за това, но празникът проблясваше и отекваше в съзнанието ми.
Не знам за какво мислеше Боби. Не попитах. Нямах желание да разговаряме. Той също.
Разсъждавах каква ще бъде Коледа за малкия Девлин Аквалайн, който вече нямаше майка. Може би беше твърде млад, за да разбира какво означава смъртта.
Том Аквалайн, съпругът на Ребека, разбира се, знаеше какво означава смъртта. Въпреки това той вероятно щеше да украси елхата заради Девлин.
Как ли щеше да намери сили да окачи гирляндите на клонките?
Отваряйки уста за пръв път, откакто бяхме видели женското тяло, Боби каза:
— Хайде да поплуваме.
Макар че денят беше мек, месецът бе декември и не бе минала и година, откакто Ел Ниньо — топлото течение в южното полукълбо — мина покрай брега. Температурата на водата беше негостоприемна, а въздухът — леко хаплив.
Боби се съблече, сгъна дрехите си, за да не ги напълни с пясък и ги сложи на усуканото одеяло от кафяви морски водорасли, изхвърлени на брега през деня и изсъхнали от слънцето. Аз също сгънах дрехите си и ги сложих до неговите.
Нагазихме голи в тъмните води и заплувахме срещу вълните. Доста се отдалечихме от брега.
Насочихме се на север. Движехме се успоредно на брега. С плавен замах. С минимално силни тласъци на краката. Изкусно се носехме по отлива и течението на вълните. Отдалечихме се на опасно разстояние от брега.
И двамата бяхме превъзходни плувци — макар и в момента безразсъдни.
Обикновено плувците се чувстват по-добре в студена вода, след като известно време са плували в нея, когато тялото се охлади и разликата между температурата на кожата и водата стане не толкова осезаема.
Нещо повече, усилията създават усещане за топлина. Може да възникне окуражаващо, но измамно чувство за загряване, което е опасно.
Водата обаче се изстудяваше със същата скорост, с която спадаше телесната ни температура. И ние не се почувствахме по-добре — нито привидно, нито другояче.
След като отидохме твърде далеч на север, трябваше да се отправим към брега. Ако имахме малко разум в главите си, щяхме да се върнем при купчината сухи кафяви водорасли, където бяхме оставили дрехите си.
Но ние само спряхме да плуваме. Потрепервайки поемахме въздух — достатъчно студен, за да охлади скъпоценната топлина в гърлата ни. После едновременно, без да пророним дума, се обърнахме на юг, за да плуваме към брега, намирайки се все още твърде далеч от сушата.
Крайниците ми натежаха. Леки, но опасни схващания се извиха в стомаха ми. Ударите на биещото ми сърце изглеждаха достатъчно силни, за да ме потопят под повърхността на водата.
Макар да бяха леки, когато навлязохме във водата, прииждащите вълни станаха по-заплашителни. Хапеха със зъби от бяла пяна и сякаш кристали от ледена злоба образуваха крехка глазура от кръв и костен мозък.
Плувахме рамо до рамо и внимавахме да не се изгубим от поглед. Зимното небе не ни предложи утеха. Светлините на града бяха далечни като звездите, а морето — враждебно. Имахме само нашето приятелство, но знаехме, че в кризисен момент единият от нас би умрял, опитвайки се да спаси другия.
Когато се върнахме там, откъдето бяхме влезли в океана, ние едва имахме сили да излезем от вълните. Бяхме изтощени, гадеше ни се. По-бледи от пясъка и треперейки силно, плюехме тръпчивия вкус на морето.
Беше ни толкова студено, че вече не си представяхме жегата в пещта за кремиране. Дори след като се облякохме, продължихме да треперим от студ.
Изкарахме велосипедите от пясъка, минахме през затревения парк, граничещ с плажа, и се насочихме към най-близката улица.
Докато се качвахме на велосипедите, Боби каза:
— Дявол да го вземе.
— Аха — отвърнах аз.
Прибрахме се по домовете си.
Легнахме си веднага, сякаш бяхме болни. Спахме. Сънувахме. Животът продължи.
Никога повече не отидохме при прозореца на крематориума.
Нито разговаряхме за госпожа Аквалайн. И след всичките тези години и Боби, и аз все още бихме дали живота си, за да спасим другия, при това без колебание.
Колко е странен светът: нещата, които лесно можем да докоснем и са реални за възприятията — приятните извивки на женското тяло, собствената ни плът, студеното море и блясъка на звездите — съвсем не са толкова реални като нещата, които не можем да докоснем, да вкусим, да помиришем или да видим. Велосипедите и момчетата на тях не са толкова реални, колкото чувствата в душата и сърцето и не толкова осезаеми колкото приятелството, любовта и самотата, които отдавна са надживели света.
Сега, в тази мартенска нощ, далеч от потока на времето на детството, прозорецът на крематориума и сцената вътре бяха по-реални, отколкото би ми се искало. Някой беше зверски пребил до смърт стопаджията и после бе извадил очите му.
Дори в убийството и в размяната на трупа на баща ми да имаше някаква логика, когато всички факти станеха известни, защо да избождат очите на онзи мъж? Имаше ли логична причина да изпращат този окаян човечец без очи във всепоглъщащия огън на крематориума?
Или някой бе обезобразил стопаджията само заради силната, патологична тръпка на преживяването?
Замислих се за едрия мъж с обръснатата глава и перлената обеца. За широкото му, грубо лице. За очите на ловец, черни и вторачени. За студения като желязо стържещ глас.
Можех да си представя, че такъв човек изпитва удоволствие от болката на друг и разсича плътта с безгрижието на провинциален благородник, лениво дялкащ клонка.
Всъщност в странния нов свят, който се бе родил по време на преживяването ми в подземието на болницата, беше лесно да си представя, че дори Санди Кърк е обезобразил тялото. Красивият като манекен
