Не бой се от нищо

Франк Кърк затвори пещта.

Макар че прозорецът беше затворен, трясъкът на вратата на пещта беше достатъчно силен и окончателен, за да отекне в мозъците ни.

По-късно, след като бяхме върнали пейката от тиково дърво във вътрешния двор и бяхме избягали от имението на погребалния агент, ние отидохме на футболното игрище зад училището ни. Когато там не играеше никой, мястото беше неосветено и безопасно за мен. Пиехме кока-кола и дъвчехме пържените картофи, които Боби купи от денонощния магазин по пътя.

— Беше страхотно! — развълнуван заяви той.

— Най-страхотното ни преживяване — съгласих се аз.

— По-страхотно и от картите на Нед.

Нед беше наш приятел, който през август се премести с родителите си в Сан Франциско. Отнякъде — така и не каза как — се беше сдобил с колода карти — цветни снимки на пищни голи мадами, петдесет и две красавици.

— Определено по-страхотно от картите — съгласих се аз. — И по-страхотно, отколкото когато онзи гигантски камион-цистерна се преобърна и се взриви на магистралата.

— Да, мега степени по-страхотно от камиона. Гига степени по-страхотно, отколкото когато онзи питбул ухапа Зак Бленхайм и му направиха двайсет и осем шева на ръката.

— Несъмнено тера степени по-страхотно — потвърдих аз.

— Окото му! — възкликна Боби, спомняйки си звездообразния кръвоизлив.

— О, Боже, окото му!

— Грандиозно!

Пиехме кока-кола, разговаряхме и се смеехме така, както никога не бяхме правили.

Какви изумителни същества са хората, когато са тринайсетгодишни!

Там, на игрището, аз знаех, че това зловещо приключение е затегнало възел във взаимоотношенията ни, който нищо и никой няма да развърже. Бяхме приятели от две години, но в онази нощ връзката помежду ни стана по-силна и по-сложна, отколкото беше в началото на вечерта. Бяхме споделили вълнуващо преживяване и усещахме, че това събитие е по-дълбоко, отколкото изглежда на повърхността и отколкото момчетата на нашата възраст могат да проумеят. В моите очи Боби придоби непозната загадъчност, както и аз в неговите очи, защото бяхме извършили онова смело нещо.

Впоследствие щях да разбера, че онзи момент е бил само прелюдия. Нашето истинско обвързване се осъществи през втората седмица на декември, когато видяхме нещо безкрайно по-обезпокоително, отколкото трупа с кръвясалото око.

Сега, петнайсет години по-късно, би трябвало да смятам, че съм твърде стар за подобни приключения и твърде обременен от съвестта си, за да се промъквам в именията на други хора, както правят тринайсетгодишните момчета. Въпреки това бях там. Стъпвах предпазливо по пластовете евкалиптови листа и отново долепих лице до съдбоносния прозорец.

Пожълтелите от времето щори изглеждаха същите, през които двамата с Боби бяхме надничали преди толкова много години. Бяха спуснати под ъгъл, но пролуките бяха достатъчно широки, за да открият гледка към целия крематориум. Сега бях по-висок и можех да виждам какво става вътре без помощта на пейка от вътрешния двор.

Санди Кърк и помощникът му правеха нещо до апаратурата за кремиране. Бяха си сложили хирургични маски, гумени ръкавици и найлонови престилки за еднократна употреба.

На количката до прозореца имаше черен найлонов чувал със смъкнат цип, разпукал се като узряла фасулена шушулка, а вътре — мъртвец. Явно беше стопаджията, който щеше да бъде кремиран вместо баща ми.

Беше висок метър и осемдесет и доколкото можех да преценя, тежеше около осемдесет килограма. Възрастта не можеше да се определи поради побоя, който му бе нанесен. Лицето му беше ужасно обезобразено.

Отначало помислих, че очите са скрити под черни корички съсирена кръв. После осъзнах, че липсват. Бях се вторачил в празни очни ябълки.

Спомних си стареца със звездообразния кръвоизлив и колко страшен ни се беше видял на Боби и на мен. Но той беше нищо в сравнение с този мъж. Онова беше само безпристрастно дело на природата, а това — резултат на човешка жестокост.

В онзи отдавнашен октомври и ноември Боби Халоуей и аз периодично ходехме при прозореца на крематориума. Пълзейки в мрака и опитвайки се да не се спънем в бръшляна, растящ по земята, ние насищахме белите си дробове с въздух, ухаещ на обграждащите ни евкалипти — мирис, който и до ден- днешен отъждествявам със смъртта.

През онези два месеца Франк Кърк подготви четиринайсет погребения, но само трима мъртъвци бяха кремирани. Другите бяха балсамирани за традиционни погребения.

Боби и аз съжалявахме, че залата за балсамиране не ни предлага прозорци. Онова светилище — „където вършеха мократа работа“, както се изразяваше Боби — се намираше в подземието, защитено от шпиони на дявола като нас.

Тайно се радвах, че шпионският ни свят се ограничава със „сухата“ работа на Франк Кърк. Мислех, че и Боби изпитва облекчение, макар да се преструваше на горчиво разочарован.

Гледайки позитивно на въпроса, смятам, че Франк извършва повечето балсамирания денем и ограничава кремациите в нощните часове. Това правеше възможно моето присъствие там.

Макар че огромната пещ изгаряше човешките останки при много висока температура и имаше устройства за контролиране на изгорелите газове, от комина излизаше тънка струя пушек. Франк извършваше кремации само нощем от уважение към опечалените членове на семейството и приятелите, които денем, от по-ниските части на града, можеха да видят погребалния дом на върха на хълма и как останките на обичните им хора се извисяват към небето в тънки, сиви вълма дим.

За наше удобство Ансън, бащата на Боби, беше главен редактор на „Мунлайт Бей Газет“. Боби използваше връзките и познанството си със служителите на вестника, за да набавя текуща информация за смъртните случаи, станали при злополука или поради естествени причини.

Винаги знаехме кога при Франк Кърк е закаран току-що починал мъртвец, но не можехме да бъдем сигурни дали ще го балсамира или кремира. Ето защо, веднага след залез слънце отивахме с велосипедите в погребалния дом, промъквахме се в имението и чакахме пред прозореца на крематориума или докато започнеше процедурата, или докато разберем, че трупът няма да бъде изгорен.

Господин Гарт, шейсетгодишният президент на Първа национална банка, почина от сърдечен удар в края на октомври. Наблюдавахме как го изгарят в пещта.

През ноември дърводелец на име Хенри Еймс падна от един покрив и си счупи врата. Макар че беше кремиран, Боби и аз не видяхме нищо от процеса, защото Франк Кърк и помощникът му бяха спуснали плътно щорите.

Но през втората седмица на декември, когато отидохме за кремацията на Ребека Аквалайн, щорите бяха открехнати. Тя беше омъжена за Том Аквалайн, учител по математика в гимназията, където учеше Боби. Госпожа Аквалайн, градската библиотекарка, беше едва на трийсет, майка на петгодишно момче на име Девлин:

Легнала в количката и покрита с чаршаф от шията надолу, госпожа Аквалайн бе толкова красива, че лицето й беше не само видение за очите ни, но и тежест за сърцата. Едва дишахме.

Бяхме осъзнали, че тя е хубава жена, но никога не се бяхме занасяли по нея. В края на краищата госпожа Аквалайн беше библиотекарка и нечия майка, а ние — само на тринайсет и склонни да не забелязваме красотата, ненатрапваща се като падаща звезда и чиста като дъждовна вода. Типът жени, каквито можеш да видиш голи на карти за игра, имаше зрелищност, която привлече погледите ни. Дотогава често бяхме виждали госпожа Аквалайн, но никога не я бяхме заглеждали.

Смъртта не я беше загрозила, защото бе умряла бързо. Дефектът на мозъчната артерия, несъмнено по рождение, но така и неподозиран, бе нараснал и се бе пръснал за един следобед. Отиде си за часове.

Тя лежеше на количката и очите й бяха затворени. Чертите на лицето й бяха отпуснати. Все едно