Около погребалния дом нямаше паркирани коли, което означаваше, че няма погребение.
Обикалял съм Мунлайт Бей само пеша или с велосипеда си. Няма смисъл да се уча да карам кола. Не бих могъл да я използвам през деня, а нощем би се наложило да си слагам слънчеви очила, за да се защитя от идващите насреща фарове. Ченгетата обикновено се мръщят, когато видят, че нощем някой шофира с тъмни очила, независимо колко елегантен изглежда.
Пълната луна се бе издигнала на небосвода.
Обичам луната. Тя свети, без да топли. Излага на показ красивото и скрива грозното.
На широкия хребет на хълма върхът се извива, за да образува просторно обръщало с малък, лъскав кръг по средата. В центъра има железобетонна репродукция на „Пиета“ от Микеланджело.
Тялото на мъртвия Христос, сгушено в скута на майка му, беше озарено от отразена лунна светлина. Девата също блестеше с бледо сияние. На слънцето тази репродукция сигурно изглеждаше непогрешимо дело на лош вкус.
Но изправени пред ужасна загуба, повечето опечалени намират утеха в уверения за вселенски замисъл и значение, макар и така непохватно изразени както в тази скулптура. Едно от нещата, които харесвам у хората, е способността им да се окриляват и от най-малките пориви на надежда.
Спрях пред портала на погребалния дом. Колебаех се, защото не можех да преценя каква е опасността, в която се готвех да се впусна.
Масивната двуетажна сграда в георгиански стил — червени тухли и бели дървени первази — би била най-красивата в града, ако мястото не беше Мунлайт Бей. Космически кораб от друга галактика, кацнал тук, не би изглеждал по-чужд за нашето крайбрежие от красивата купчина на Кърк. Бяха й необходими не пиперови дървета, а брястове, не ясната калифорнийска шир, а мрачни небеса и периодично бичуване с дъждове, много по-студени, отколкото онези, които падаха тук.
Вторият етаж, където живееше Санди Кърк, беше тъмен.
Залите за поклонение се намираха на приземния етаж. През закритите със завеси бронирани стъкла на официалния вход забелязах слаба светлина, блещукаща в задната част на къщата.
Натиснах звънеца.
От далечния край на коридора се зададе човек, който се приближи до вратата. Макар да беше само силует, познах Санди Кърк по безгрижната походка. Движеше се с грациозност, подчертаваща хубостта му.
Той стигна до преддверието и запали вътрешните и външните лампи. Отвори вратата и явно се изненада, че ме вижда да присвивам очи под козирката на шапката си.
— Кристофър?
— Добър вечер, господин Кърк.
— Много съжалявам за баща ти. Той беше чудесен човек.
— Да, така е.
— Вече го взехме от болницата. Отнасяме се с него като с член на семейството, Кристофър, с крайно уважение. Можеш да бъдеш сигурен в това. Знаеш ли, че съм завършил курса по поезия на двайсети век в Ашдън?
— Да, разбира се.
— От него се научих да обичам Елиът и Понд. Одън и Плат. Бекет и Ашбъри. Робърт Блай. Йейтс. Всички. Когато започнах курса, не понасях поезията, а накрая — не можех да живея без нея.
— Уолъс Стивънс. Доналд Джъстис. Луис Глък. Те му бяха любимите.
Санди се усмихна и кимна, сетне каза:
— О, извинявай, забравих.
От загриженост за състоянието ми той угаси лампите във фоайето и на верандата. Застана на тъмния праг и рече:
— Сигурно се чувстваш ужасно, но поне той вече не страда.
Очите му бяха зелени, но на оскъдната светлина изглеждаха лъскави и черни като обвивката на някой бръмбар.
Вторачвайки се в тях, аз попитах:
— Може ли да го видя?
— Какво… Баща ти ли?
— Не отметнах чаршафа от лицето му, преди да го изнесат от болничната стая. Не ми достигна смелост. Не мислех, че е необходимо. Но сега… наистина искам да го видя за последен път.
Очите на Санди Кърк бяха като спокойно море нощем. Под обикновената повърхност се криеха тъмни, буйни дълбини.
Гласът му стана като този на състрадателен придворен към опечален.
— О, Кристофър… съжалявам, но процесът започна.
— Вече сте го сложили в пещта?
Израснал в бизнес, осъществяван сред изобилие от евфемизми, Санди трепна от откровеността, с която формулирах въпроса.
— Да, починалият е в крематориума.
— Не беше ли ужасно бързо?
— В нашата работа не е разумно да се бавим. Ако знаех, че ще дойдеш…
Запитах се дали черните му като обвивка на бръмбар очи ще съберат сили да ме гледат толкова смело, ако имаше достатъчно светлина да видя истинския им зелен цвят.
— Кристофър, потресен съм, като те гледам да страдаш така и знам, че можех да ти помогна.
През необикновения си живот съм имал богати преживявания за някои неща и бедни за други. Макар и странник за дневната светлина, аз познавам нощта като никой друг. Въпреки че съм мишена, срещу която невежите глупци понякога изстрелват жестокостта си, по-голямата част от разбирането ми за човешкото сърце произлиза от взаимоотношенията с родителите ми и с добрите приятели, които като мен живеят предимно между залеза и зазоряването. Следователно рядко съм срещал болезнена измама.
Смутих се от лъжата на Санди, сякаш това беше срам не само за него, но и за мен и не издържах на обсидиановия му поглед. Наведох глава и се вторачих в пода на верандата.
Обърквайки смущението ми със скръб, сковаваща езика, той се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.
Положих усилия да не се дръпна.
— Работата ми е да утешавам хората, Кристофър, и ме бива в това отношение. Но, откровено казано, нямам думи, които да осмислят смъртта или да я направят по-лека.
Дощя ми се да го ритна по задника.
— Всичко ще бъде наред — рекох аз, съзнавайки, че трябва да се махна от него, преди да съм сторил нещо необмислено.
— На повечето хора казвам баналности. Никога няма да ги намериш в поезията, която обичаше баща ти, затова няма да ги повтарям точно пред теб.
Кимнах, без да вдигам глава и отстъпих назад, далеч от ръката му.
— Благодаря, господин Кърк. Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Съвсем не си ме обезпокоил. Ни най-малко. Но ако се беше обадил по-рано, можеше да… забавя нещата.
— Вината не е ваша. Всичко е наред. Няма нищо.
Слязох заднешком от тухлената веранда и обърнах гръб на Санди.
Оттегляйки се отново към преддверието между двете тъмни пространства, той попита:
— Мислил ли си за погребението? Кога искаш да бъде? И как да го организираме?
— Не, още не. Утре ще ви кажа.
Докато се отдалечаваше, Санди добави:
— Добре ли си, Кристофър?
Поглеждайки го този път от известно разстояние, аз отговорих със скован, безизразен и премерен тон:
— Да. Добре съм. Ще се оправя. Благодаря, господин Кърк.
— Де да се беше обадил по-рано.
