часовник.
След объркващо дълго колебание санитарят угаси лампите. Затвори вратата и излезе гърбом от стаята.
Чух да го пъха ключ в ключалката. Резето щракна — досущ петле на револвер с голям калибър, вкарващ ударника в празно гнездо.
Съмнявах се, че в ледените саркофази на моргата има трупове. Болница „Милосърдие“, намираща се в тихия Мунлайт Бей, не държеше мъртвите на това безумно място, в което големите институции в градовете с висока престъпност ги обработваха.
Но дори във всички тези легла от неръждаема стомана да имаше бездиханни спящи хора, тяхното присъствие не ме смущаваше. И аз ще бъда мъртъв някой ден — несъмнено по-скоро, отколкото другите на моята възраст. Мъртвите са само мои бъдещи съграждани.
Страхувах се от светлината и сега непрогледният мрак в това помещение без прозорци за мен беше като вода за човек, умиращ от жажда. В продължение на минута-две аз се наслаждавах на абсолютната тъма, която обливаше кожата и очите ми.
Не изпитвах желание да се движа и останах до вратата, облегнал гръб на стената. Едва ли не очаквах санитарят да се върне веднага.
Накрая махнах слънчевите очила и отново ги пуснах в джоба на ризата си.
Макар да стоях в мрака, в съзнанието ми се въртяха ярки кръгове от тревожни мисли.
Тялото на баща ми беше в белия микробус. На път за място, което не знаех. Под опеката на хора, чиито мотиви бяха напълно неразбираеми за мен.
Не можех да си представя логично обяснение за странната размяна на труповете, освен че причината за смъртта на баща ми не е бил ракът. И все пак, ако горките мъртви кости на татко можеха по някакъв начин да уличат някого, защо виновният ще използва крематориума на Санди Кърк, за да унищожи доказателствата?
Явно се нуждаеха от тялото му.
Защо?
В стиснатите ми юмруци се бе образувала студена роса, а вратът ми беше влажен.
Колкото повече мислех за сцената, на която бях станал свидетел в гаража, толкова по-неловко се чувствах в тази тъмна крайпътна спирка на мъртвите. Странните събития събудиха примитивни страхове толкова дълбоко в съзнанието ми, че дори не можех да различа очертанията им, докато се носеха и кръжаха в мрака.
Някакъв убит стопаджия явно щеше да бъде кремиран вместо баща ми. Но защо ще убиват безобиден скитник за тази цел? Санди можеше да напълни бронзовата мемориална урна с обикновена пепел от дърва и аз щях да бъда убеден, че е човешка. Пък и едва ли щях да отворя запечатаната урна, след като я получех. Още по-малко вероятно беше да дам прахообразното й съдържание за лабораторен анализ, за да определя състава и истинския му източник.
Мислите ми бяха заплетени в стегнато изтъкана мрежа. Не можех да ги разплета.
С треперещи ръце извадих запалката от джоба си. Поколебах се, вслушвайки се в загадъчните звуци от другата страна на заключената врата, после щракнах пламъчето.
Нямаше да се изненадам, ако бях видял как някой бял като алабастър труп безшумно се надига от стоманения си саркофаг и застава пред мен с лице, хлъзгаво от смъртта и блестящо на светлината на газовата запалка, с широко отворени, но невиждащи очи и уста, мъчеща се да сподели тайни, но не издаваща дори шепот. Не се озовах пред мъртвец, но от потрепващия пламък се разпръснаха серпантини от светлина и сенки, които затанцуваха по стоманените ковчези, създавайки илюзия за движение на саркофазите, сякаш всеки от тях се измъкваше навън.
Обърнах се към вратата и открих, че за да не се заключи някой случайно, резето може да се освободи отвътре. Не беше необходим ключ. Само трябваше да се превърти с палец.
Вдигнах резето колкото можах по-безшумно. Валчестата дръжка тихо изскърца.
Гаражът явно беше пуст, но аз останах нащрек. Някой можеше да се крие зад носещите колони, линейката или покрития камион.
Присвивайки очи от сухия дъжд от флуоресцентна светлина, за мое изумление видях, че куфарът на баща ми е изчезнал. Сигурно санитарят го бе взел.
Не исках да прекосявам подземието на болницата, за да стигна до стълбите, по които бях слязъл. Рискът да срещна някой от двамата санитари беше твърде голям.
Който и да бе взел куфара, щеше да открие на кого принадлежи едва след като го отвореше. Щом намереха портфейла на баща ми и картата за самоличност, те щяха да разберат, че съм бил там и щяха да се разтревожат какво евентуално съм чул и видял.
Бяха убили стопаджия не защото е знаел нещо за дейността им, не защото можеше да ги разобличи, а само защото се нуждаеха от тяло, което да кремират, поради все още неизвестни за мен причини. А с онези, които представляваха реална заплаха за тях, щяха да бъдат безмилостни.
Натиснах копчето, задействащо широката спускаща се врата. Механизмът забръмча, веригата се опъна и огромната рулетка започна да пада с ужасяващо дрънчене. Огледах нервно гаража, очаквайки да видя нападател, който изскача от скривалището си и се втурва към мен.
Когато вратата се затвори наполовина, аз я спрях, като натиснах още веднъж бутона и после продължих да я спускам с помощта на трето натискане. Проврях се под нея и тръгнах в мрака.
Високи улични лампи хвърляха металностудена, неясна жълта светлина над алеята за коли, водеща нагоре от подземния гараж. Паркингът в края също бе озарен от тази оскъдна светлина, наподобяваща полярния блясък, който би осветявал преддверието на ада, където наказанието включва вечност, прекарана не в огън, а сред ледове.
Придвижих се колкото е възможно по-навътре в залесените зони, сред нощните сенки на камфоровите дървета и боровете.
Хукнах по тясна улица, водеща към жилищен квартал със старомодни испански къщички. Вмъкнах се в уличка без лампи. Покрай задните стени на къщи със светли прозорци. Зад прозорците имаше стаи, където непознат живот, изпълнен с безгранични възможности и блажено всекидневие, протичаше отвъд досега и почти извън разбирането ми.
Нощем често се чувствам безтегловен и сега изпитах същото. Носех се безшумно като муха, плъзгайки се в сенките.
Този свят без слънце, който ме бе приютявал и поддържал в продължение на двайсет и осем години, винаги е бил място на спокойствие и утеха за мен. Но сега, за пръв път през живота ми, ме измъчваше усещането, че някакъв хищник ме преследва в мрака.
Устоявайки на изкушението да погледна през рамо, ускорих ход и сякаш наистина полетях по тесните задни улици и тъмни проходи на Мунлайт Бей.
Втора глава
Вечерта
5.
Виждал съм снимки на калифорнийски пиперови дървета на дневна светлина. Когато са ярко осветени, те приличат на дантела, изящни, зелени мечти.
Нощем пиперовите дървета придобиват различен вид — сякаш навеждат корони и отпускат дългите си клони, за да скрият лица, измъчвани от грижи или скръб.
Такива дървета растяха от двете страни на алеята за коли пред погребалния дом на Кърк, който се извисяваше на могила от три акра в североизточния край на града, навътре от магистрала номер едно. Дотам се стигаше по надлез. Дърветата стояха като редица опечалени, чакащи да поднесат съболезнованията си.
Докато се изкачвах по частния път, по който лампи с формата на гъби хвърляха кръгове светлина, дърветата се раздвижиха от бриза. Съприкосновението между вятъра и листата прозвуча като шепнещ вопъл.
