„Шенкфийлд“ са имали пълен достъп до всички въпроси, свързани с базата и едва ли са щели да видят нещо, кой знае колко секретно във възникналата ситуация. Единствената причина да извикат ОСРВК е била, че кризата е включвала информация, до която войниците в базата не са имали достъп.
— Затова, ако има отговор на проблемите ни, по всяка вероятност ще ги намерим в склада на Тъндър Хил — заяви Брендън.
— Може би историята с изтичането на токсини изобщо не е вярна — предположи Доминик. — Вероятно кризата не е свързана с „Шенкфийлд“. Ако истинският източник на проблема е бил Тъндър Хил, останалото е било само прах, който са хвърлили в очите на хората.
— Да, звучи логично — съгласи се Ърни, който се бе нахранил и бе подредил приборите си в чинията. Това беше доказателство, че още не се бе разделил с военната дисциплина и ред. — Вижте какво, служил съм във военноморското разузнаване, затова говоря от личен опит и ви казвам, че тази работа в „Шенкфийлд“ наистина мирише на сложна история за потулване на някаква тайна.
Нед се намръщи и рече:
— Не разбирам някои неща. Карантинната зона не е била от Тъндър Хил дотук. Има огромна територия, която не е била изолирана. Как тогава последиците от инцидента в Тъндър Хил са прескочили това разстояние и са се отразили на
— Логичен въпрос — каза Доминик. — И аз не мога да си го обясня.
— И още нещо. На военния склад не му трябва голяма площ, нали? Чувал съм, че се намира под земята. В склона на хълма има две огромни противобомбени врати, път, водещ към тях и може би постове и това е всичко. Тристате акра около входа са достатъчни. Защо са взели още земя? — добави Нед.
Доминик сви рамене.
— Нямам представа. Но каквото и да се е случило на шести юли, е предизвикало спешни акции от страна на военните. Първо, временна карантина тук, докато се справят с нас, свидетелите, и второ, незабавно разширяване на охраняемата зона около склада в планините. Имам чувството, че… ако искаме да разберем какво става с нас, трябва да научим с какво се занимават в Тъндър Хил.
Всички се умълчаха. Бяха приключили с вечерята, но никой не бе готов за десерта. Марси рисуваше кръгове с лъжицата си в мазнината от пуйката в чинията си. Никой не стана да прибере мръсните съдове и прибори, защото не искаше да пропусне нещо от дискусията. Бяха стигнали до кулминационната точка в дилемата си. Какъв ход да предприемат срещу такива силни противници като американското правителство и военните? Как да проникнат през желязната стена от тайнственост, издигната в името на националната сигурност и укрепена с пълната власт на държавата и закона?
— Разполагаме с достатъчно информация, за да направим изявление в медиите и да осведомим обществеността — предложи Джорджа Монатела. — Смъртта на Зебедая Ломак и Алън и убийството на Пабло Джаксън. Еднаквите ви кошмари. Моменталните снимки. Медиите обожават такива сензации. Ако светът научи какво се е случило с нас, пресата и обществеността ще бъдат на наша страна. Няма да бъдем сами.
— Няма да стане — възрази Ърни. — Натискът ще сплоти военните. Те ще съчинят още по-объркана и неразбираема история за прикритие. Военните не се огъват пред обществения натиск, както правят политиците. От друга страна, докато ни гледат как се мъчим да търсим обяснение, те ще имат излишно самочувствие и това може да ни даде време да намерим слабите им места.
— Но нека да не забравяме, че полковник Фолкърк е искал да ни убият, вместо да промиват мозъците ни. Нямаме причина да смятаме, че той е омекнал. Другите явно са надделели, но ако се опитаме да направим публично изявление, Фолкърк може да убеди шефовете си, че крайното решение е наложително — предупреди ги Джинджър.
— Но дори да е опасно, може би трябва да направим публично изявление — каза Санди. — Джорджа има право. Няма начин да проникнем в склада на Тъндър Хил, за да видим какво правят там. Базата сигурно се охранява строго, пък и има противобомбени врати срещу ядрени атаки.
— Съгласен съм с Ърни — рече Доминик. — Ще трябва да чакаме и да търсим слабите им места, докато измислим как да действаме.
— Струва ми се, че
— Запазването на тайната става все по-невъзможно, откакто са промили мозъците ни и са ни пуснали да си вървим — каза Джинджър. — Всеки път, когато някой от нас си спомни нещо, в историята им за прикритие зейва дупка.
— Да — съгласи се Нед, — но мисля, че те са в по-изгодна позиция от нас да запушват пролуките, които ние отваряме.
— Хайде да зарежем проклетото негативно мислене — предложи Ърни.
— Имаш право — усмихна се Брендън. — Не трябва да гледаме негативно, защото съдбата ни е предопределила да победим.
Гласът му отново беше наситен със странно спокойствие и увереност, произлизащи от убедеността, че непременно ще научат каква е причината за необикновената им съдба. Но в такива моменти тонът и държанието на свещеника не успокояваха Доминик, а неизвестно защо, предизвикваха в него страх и безпокойство.
— Колко човека има в Тъндър Хил? — попита Джорджа.
Преди Доминик или Джинджър да отговорят, цитирайки информацията, която бяха прочели в „Сентинел“, вратата се отвори и на прага застана непознат мъж — около четирийсетгодишен, слаб, строен, неотстъпчив на вид, чернокос, смугъл и с кривогледо ляво око. Макар че вратата на първия етаж беше заключена и стълбите скърцаха, непознатият се бе появил безшумно, сякаш не беше човешко същество, а ектоплазма.
— Млъкнете, за Бога — каза той. — Ако мислите, че можете спокойно да заговорничите тук, жестоко се лъжете.
На трийсет километра югозападно от мотел „Спокойствие“, във военния изпитателен полигон „Шенкфийлд“, всички сгради — лабораториите, административните канцеларии, командният център, кафенетата, спортните съоръжения и жилищата — се намираха под земята. По време на знойните лета и мразовитите зими в пустинята беше по-лесно и икономично да се поддържа необходимата температура и влажност в подземните нива, отколкото в небостъргачи, издигнати в негостоприемната дива пустош на Невада. Но най-важните съображения бяха честите изпитания на химични и понякога дори на биологични оръжия. Експериментите се извършваха, за да се изучи ефектът на слънчевата светлина, вятъра и другите природни фактори върху начина на разпространение и мощта на онези смъртоносни газове, прахове и свръхбързо разсейващи се мъгли. Ако съоръженията бяха над земята, всяка неочаквана промяна в посоката на вятъра щеше да зарази членовете на персонала и по неволя да ги превърне в опитни мишки.
Колкото и да бяха погълнати в работа или спортна дейност, служителите в „Шенкфийлд“ нито за миг не забравяха, че са под земята, защото в помещенията нямаше прозорци и вътре постоянно отекваше бръмченето на климатичната инсталация.
Полковник Лийланд Фолкърк седеше зад металното бюро във временно определения му кабинет и нетърпеливо и загрижено чакаше телефонът да иззвъни. „Господи, колко мразя това място!“ — помисли той.
Непрекъснатото бръмчене и съскане на системата за осигуряване на кислород му причиняваше главоболие. От пристигането си в събота той гълташе аспирин все едно ядеше бонбони. Фолкърк извади още две таблетки от шишенцето. Напълни чаша леденостудена вода от термоса на бюрото, но не я използва, за да преглътне хапчетата, а ги сложи в устата си и ги сдъвка.
Аспиринът беше горчив и отвратителен и Фолкърк едва не се задави.
Но не посегна към водата.
Нито изплю аспирина.
Упорстваше.
Самотното, нещастно детство, изпълнено с несигурност и болка и последвано от още по-окаян пубертет, бе научило Лийланд Фолкърк, че животът е тежък, жесток и крайно несправедлив и само глупаците вярват в надеждата или избавлението, и единствено най-коравите оцеляват. От ранна възраст той полагаше усилия да върши неща, които са емоционално, душевно и физически болезнени, защото бе решил, че
