самоналожената болка ще го направи по-издръжлив и не толкова уязвим. Фолкърк каляваше волята си с предизвикателства, които варираха от дъвчене на таблетки аспирин до сериозни изпитания като екскурзиите, които наричаше „дълги и мъчителни пътувания на отчаяно оцеляване“. Тези експедиции продължаваха две седмици или по-дълго и го изправяха лице в лице със смъртта. Той скачаше с парашут в гората или в джунглата, далеч от най-близкия пост, без храна и само с дрехите на гърба си. Не носеше нито компас, нито кибрит. Единствените му оръжия бяха двете му ръце и онова, което можеше да прави с тях. Целта беше да стигне жив до цивилизацията. Фолкърк бе прекарал много отпуски, подлагайки се на това самоналожено страдание, което смяташе, че си заслужава, защото се връщаше по-твърд и самостоятелен, отколкото беше в началото на всяко приключение.
Лийланд сдъвка аспирина и прахът превърна слюнката му в кисела паста.
— Звънни, да те вземат дяволите — викна Фолкърк на телефона, защото се надяваше да чуе вест, която да го измъкне от тази дупка под земята.
В Организацията за спешно реагиране на вътрешни кризи полковникът се занимаваше повече с полева работа, отколкото с административна дейност, както беше във всички други подразделения на армията. Базата на Фолкърк беше в Гранд Джънкшън, а не в „Шенкфийлд“. Но той прекарваше малко време зад бюрото, дори когато беше в Колорадо. Лийланд обичаше физическите изисквания на професията си, затова ниските тавани и стаите без прозорци в „Шенкфийлд“ го потискаха, все едно се намираше в ковчег под земята.
Ако не беше зает с тази мисия, той можеше временно да е настанен в склада на Тъндър Хил. Хранилището също беше под земята, но пещерите там бяха огромни и с високи тавани.
Но имаше две причини, поради които Фолкърк трябваше да държи хората си настрана от Тъндър Хил. Първо, той не искаше да привлича внимание към онова място заради тайната, която се пазеше там. На хълмовете край пътя, водещ към Тъндър Хил, живееха фермери. Ако забележеха командосите на ОСРВК да влизат във военния склад, щяха да се замислят за това. Местните жители не трябваше да започват да си задават въпроси за Тъндър Хил. По миналото лято Фолкърк бе използвал „Шенкфийлд“ като заблуда за отклоняване на вниманието от подземния военен склад. И сега, когато назряваше нова криза, той отново щеше да стои в „Шенкфийлд“, за да бъде в позиция да разпространи същата информация на медиите и обществеността, както бе направил тогава. А втората причина, поради която бе установил щаба си в „Шенкфийлд“, беше, защото изпитваше подозрения към всички в Тъндър Хил. Нямаше доверие на никого и не се чувстваше в безопасност там. Те можеше да… са се променили.
Кашата от разтопения аспирин остана в устата му толкова дълго, че Фолкърк свикна със стипчивия вкус. Вече не му се гадеше, затова сега можеше да пийне вода. Той пресуши чашата на четири глътки.
Лийланд Фолкърк изведнъж се запита дали не е прекрачил границата между конструктивната употреба на болката и удоволствието от нея. И веднага щом си зададе този въпрос, разбра отговора. Да, до известна степен Фолкърк бе станал мазохист. Преди години. Той беше много дисциплиниран мазохист и извличаше полза от болката, която сам си причиняваше, и я контролираше. Отначало Лийланд се подлагаше на страдания само за да стане по-издръжлив. Но постепенно болката започна да му доставя удоволствие.
В съзнанието му се появи възмутителен образ — как след едно десетилетие ще бъде шейсетгодишен перверзен тип, който всяка сутрин ще пъха бамбукови трески под ноктите си за развлечение. Гротескната представа беше мрачна, но и забавна и Фолкърк се засмя.
Допреди година Лийланд не бе способен на самокритични анализи от подобно естество. Но вече не беше така. Напоследък той не само забелязваше, но и се забавляваше с чертите, които откриваше в себе си. Но, от друга страна, съзнаваше, че трябва да промени някои от аспектите на манталитета и навиците си. Лийланд разбра, че може да стане по-добър и удовлетворен човек, без да загуби издръжливостта си. Това беше странен начин на мислене за него, но той знаеше каква е причината. След всичко, което му се случи и видя по миналото лято, и като имаше предвид какво става в момента в Тъндър Хил, Фолкърк не можеше да продължава да живее както преди.
Телефонът иззвъня. Той грабна слушалката. Надяваше се, че има новини за ситуацията в Чикаго. Но се обади Хендерсън от Монтерей, Калифорния, за да докладва, че операцията в къщата на Салко върви гладко.
По миналото лято Джералд Салко, съпругата и двете му дъщери бяха наели две стаи в мотел „Спокойствие“. В неподходящата нощ. И напоследък при всички членове на семейството се наблюдаваше рушене на блокажа на паметта.
Специалистите по промиване на мозъци от ЦРУ, които обикновено се използваха само за тайни мисии в чужбина, бяха наети за работата в мотела в онази юлска нощ и бяха обещали безпроблемно да потиснат спомените на свидетелите. Сега обаче те бяха притеснени от броя на обектите, чиито прегради в паметта се разпадаха. Преживяването на свидетелите беше толкова силно и потресаващо, че не можеше да се потисне лесно. Забранените спомени притежаваха митична сила и упражняваха безмилостен натиск върху блокажа на паметта. Специалистите по контролиране на съзнанието твърдяха, че
Всъщност ФБР и ЦРУ, действайки съвместно, в момента незаконно държаха в изолация семейство Салко в Монтерей и ги бяха подложили на друга сложна програма за потискане на спомените и промяна. Макар Кори Хендерсън, агентът на ФБР, който се обади по телефона, да твърдеше, че всичко е наред, за Лийланд каузата беше изгубена. Тайната не можеше да бъде запазена.
Пък и бяха замесени твърде много агенции — ФБР, ЦРУ, рота на ОСРВК и други. А това означаваше твърде много вождове и малко индианци.
Но Лийланд беше добър войник. Отговаряше ли за военния аспект на някоя операция, той изпълняваше мисията си, дори да беше безнадеждна.
— Кога ще доведете свидетелите от мотела? — попита Хендерсън.
„Свидетели“ беше думата, която употребяваха за всички, чиито мозъци бяха промити в онзи юли. Лийланд я смяташе за подходяща. Освен основното й значение, думата имаше и мистични, и религиозни нюанси. Той си спомни как като дете го заведоха в църквата на поклонниците на Петдесетница, където десетки религиозни фанатици се гърчеха на пода, а изпадналият в екстаз проповедник им крещеше да станат „свидетели на чудото Господне“. Е, онова, което свидетелите в мотел „Спокойствие“ бяха видели, беше също толкова парализиращо, изумително, ужасяващо и всяващо страхопочитание.
— Готови сме да запечатаме мотела след предизвестие от половин час — отговори Фолкърк. — Но няма да издам заповед, докато някой не оправи бъркотията в Чикаго с Калвин Шаркъл. И докато не знам със сигурност какво става в Илинойс.
— Какъв провал! Защо се допусна ситуацията с Шаркъл да се влоши толкова много? Той трябваше да бъде заловен и подложен на програмата за потискане на спомените преди няколко дни, както направихме тук със семейство Салко.
— Вината не е моя. Вашето Бюро има задачата да наблюдава свидетелите. Аз само идвам и почиствам след вас.
Хендерсън въздъхна.
— Не се опитвах да прехвърля вината върху вас, полковник. Но не можете да обвините и нас, по дяволите. Бедата е там, че дори когато извършваме визуално наблюдение на всеки свидетел четири дни в месеца и прослушваме само около половината от записите на телефонните им разговори, ни трябват двайсет и пет агенти. А ние имаме само двайсет. Пък и проклетият случай е толкова строго засекретен, че само трима от двайсетте знаят защо трябва да наблюдаваме свидетелите. А добрият агент не обича да го държат в неведение. Има чувството, че не му вярват. Това го прави немарлив. И така възникват ситуациите като с Шаркъл. Преградата в паметта започва да се руши и никой не забелязва, докато не се стигне до кризисно положение. Защо решихме, че можем да поддържаме такава сложна заблуда за неограничен период от време? Истинско безумие. Ще ви кажа какъв беше проблемът ни. Ние повярвахме, че специалистите по промиване на мозъци от ЦРУ ще си свършат работата, както обещаха. Това беше грешката ни, полковник.
— Винаги съм казвал, че има много по-лесно решение — напомни му Лийланд.
— Да ги убием ли? Да ликвидираме трийсет и един наши съграждани само защото са били на неподходящото място в неподходящ момент?
— Не го предложих сериозно. Исках да кажа, че след като бяхме лишени от възможността да прибегнем
