— Но защо ти писна така внезапно?

— Не знам.

— Трябва да имаш представа. Не си ли мислил за това?

— За твоя изненада, не съм. — Доминик се вторачи в океана, наблюдавайки десетината платноходки и голямата яхта, която величествено плаваше покрай брега. — Едва сега осъзнавам колко малко съм мислил по този въпрос. Странно… Обикновено съм твърде самоаналитичен, но в случая не съм се задълбочавал.

— Аха! — възкликна Паркър. — Знаех си, че съм на правилния път! Промените, които са станали с теб тогава, са свързани по някакъв начин с проблемите ти сега. Е, разказвай какво стана по-нататък. Как реагираха хората в колежа в Маунтинвю, когато им каза, че вече не искаш работата?

— Не останаха доволни.

— И ти нае малък апартамент в града.

— Стая, кухня и баня. Нищо особено. Но с хубав изглед към планината.

— И реши да живееш от спестяванията си, докато пишеш роман?

— В банковата ми сметка нямаше много пари, но винаги съм бил пестелив.

— Импулсивна постъпка. Рисковано. И съвсем неприсъщо за теб, по дяволите. Защо го направи? Какво те промени?

— Предполагам, че се е насъбирало отдавна. Когато отидох в Маунтинвю, неудовлетворението ми беше толкова голямо, че се налагаше да се променя.

— Това не е достатъчно, приятелю мой. Трябва да има и още нещо. Казваш, че си бил щастлив като прасе в кочина, когато си напуснал Портланд. Имал си работа със свястна заплата и гарантирано постоянно назначение в колеж, където никой не е искал твърде много от теб. Трябвало е само да се заселиш в Маунтинвю и да се скриеш. Но когато си отишъл там, вече си изгарял от нетърпение да зарежеш всичко, да се усамотиш и да рискуваш да умреш от глад, за да се занимаваш с изкуството си. Какво ти се случи по време на дългото пътуване до Юта? Нещо трябва да те е стреснало. Нещо достатъчно потресаващо, за да те изкара от самодоволството.

— Нищо. Пътуването мина без особени събития.

— Но не и онова, което е ставало в главата ти.

Доминик сви рамене.

— Доколкото си спомням, бях спокоен, отпуснах се, наслаждавах се на пътуването, не бързах, гледах пейзажа…

— Амиго! — изрева Паркър и стресна сервитьора, който минаваше покрай тях. — Една „Маргарита“! И още една бира за приятеля ми!

— Не, не — възрази Доминик. — Аз…

— Не си довършил бирата си — каза Паркър. — Знам, знам. Но ще я довършиш, ще изпиеш още една, постепенно ще се отпуснеш и ще разнищим историята със сомнамбулизма ти. Сигурен съм, че е свързан с промените, които станаха с теб по миналото лято. И знаеш ли защо съм толкова сигурен? Ще ти кажа. Никой не изживява две кризи на личността в период от две години, без причините да са свързани. Трябва да има връзка.

Доминик направи гримаса.

— Не бих го нарекъл криза на личността.

— Така ли? Наистина ли не би нарекъл това криза, приятелю мой?

Доминик въздъхна.

— Е, добре. Предполагам, че бих го нарекъл криза.

Двамата излязоха от „Лас Брисаз“ късно следобед, без да са намерили отговори. Вечерта, когато си легна, Доминик беше изпълнен със страх и се питаше къде ли ще се събуди.

Сутринта той се стресна от пронизителния си вик и установи, че се намира в непрогледен, клаустрофобичен мрак. Нещо го беше сграбчило. Студено, лепкаво, странно и живо. Доминик размаха ръце и крака, освободи се, започна да пълзи и се блъсна в стената. В тъмното помещение отекнаха силни удари и викове и изнервяща какофония, чийто източник той не можа да определи. Доминик се запрепъва покрай стената, докато стигна до ъгъла, където се сви, защото беше убеден, че лепкавото същество ще се нахвърли върху него.

Какво имаше в стаята?

Шумът се засили — викове, блъскане и трясък, последвани от тракане на дърво, отново викове и още един трясък.

Доминик още беше сънен, а сетивата му — замъглени от истерията и притока на адреналин. Той беше убеден, че нещото, от което се крие, е дошло за него. Доминик се бе опитал да го заблуди, като отиваше да спи в дрешниците и зад парния котел. Но днес не можеше да се скрие никъде. Краят беше дошъл.

— Доминик! — чу се глас в мрака и той осъзна, че някой го вика от една-две минути, а може би и повече. — Доминик, отговори ми!

Отново се разнесе смразяващ кръвта трясък, сякаш се разцепи дърво.

Свит в ъгъла, Доминик най-после се разсъни. Лепкавото същество не беше реалност, а сън. Гласът беше на Паркър Фейн. Макар че остатъците на истерията от кошмара изчезнаха, се разнесе още един трясък, най-силният от всички, който кулминира в отваряне на врата и нахлуване на светлина в мрака.

Доминик присви очи и видя силуета на Паркър. Вратата беше заключена и Фейн я бе разбил.

— Доминик, приятелю, добре ли си?

Освен това вратата беше барикадирана, което бе затруднило още повече влизането му. Доминик видя, че в съня си е преместил гардероба и креслото пред нея. И сега мебелите бяха преобърнати на пода.

Паркър влезе в стаята.

— Приятелю? Добре ли си? Крещеше. Чух те още на алеята за коли пред къщата.

— Сънувах нещо.

— Сигурно е било ужасно.

— Не си спомням какво беше. — Доминик не помръдна от ъгъла, защото беше твърде изтощен и нямаше сили да стане. Коленете му трепереха. — Ти си радост за моите очи, Паркър, но… какво правиш тук, за Бога?

Фейн примига учудено.

— Не знаеш ли? Ти ми се обади по телефона. Преди десетина минути. Викаше за помощ. Каза, че те били тук и щели да те хванат. После затвори.

Доминик се почувства адски унижен.

— Аха, тогава си се обадил, докато си спял. И аз така си помислих. Гласът ти… сякаш не беше твоят. Може би трябваше да позвъня на полицията, но се усъмних, че говориш насън. Предположих, че няма да искаш историята със сомнамбулизма ти да се разчува.

— Аз съм неконтролируем, Паркър. Нещо… се пречупи в мен.

— Престани. Не искам да слушам глупостите ти.

Доминик се почувства като безпомощно дете и се уплаши, че ще се разплаче. Той прехапа устни, преглътна сълзите, прокашля се и попита:

— Колко е часът?

— Четири и няколко минути. Сутринта.

Паркър погледна към прозореца и се намръщи.

Доминик проследи погледа му и видя, че завесите са плътно дръпнати и прозорецът е барикадиран с шкафа. Доминик явно се бе трудил доста насън.

— Господи — каза художникът. — Това не е хубаво, приятелю. Никак не е хубаво.

Доминик се подпря на стената и треперейки, стана, за да види за какво говори Паркър, но когато го видя, изпита желание да бе останал на пода. На леглото му беше нареден арсенал — двайсет и два милиметровият пистолет, който обикновено държеше в нощното си шкафче, касапски нож, два други ножа за месо, сатър, чук и брадвата от гаража.

— Какво очакваш? Руско нашествие? Какво те уплаши толкова много?

Вы читаете Непознати
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×