постигнала успех като хирург, тя бе изменила на Джордж, на Ана, на Джейкъб и на себе си. Джинджър не можеше повече да отрича истината, нито да не обръща внимание на очевидното. С нея нещо не беше наред и това сигурно щеше да сложи край на кариерата й в медицината. Психоза? Тумор в мозъка? Или аневризма?
Вратата на аварийното стълбище се отвори с трясък и скърцане на несмазани панти и задъхан, Джордж Ханаби излезе в снега. Той направи няколко крачки и стъписан спря, когато видя Джинджър. На лицето му се изписа изумление и тя предположи, че той съжалява за времето, вниманието и напътствията, които й бе дал. Беше я мислил за особено умна, добра и достойна, но сега Джинджър му доказа, че е сбъркал. Ханаби беше толкова мил и й помагаше толкова много, че измяната й на доверието му я изпълни със самопрезрение. В очите й бликнаха горещи сълзи.
— Джинджър? Какво има? — с разтреперан глас попита той.
Тя реагира само с окаяно, неволно ридание. Искаше й се Ханаби да си тръгне и да я остави да тъне в унижение. Не знаеше ли колко по-лошо е да я гледа, докато тя е в това състояние?
Снеговалежът се усили. На входа се появиха и други хора, но Джинджър не можа да ги познае.
— Джинджър, моля те, кажи нещо — рече Джордж и се приближи до нея. — Какво има? Кажи ми какво стана? Какво мога да направя за теб?
Тя прехапа устни и се опита да преглътне сълзите, но се разрида още по-неудържимо, после с тънък, хленчещ глас — доказателство за безсилието й — промълви:
— Има ми нещо.
— Какво?
— Не знам.
Джинджър винаги се справяше с неприятностите, които се изпречваха на пътя й, при това без чужда помощ. Тя беше Джинджър Вайс. Не беше като другите. Тя беше златно момиче. Не знаеше как да поиска помощ.
Ханаби се наведе над нея и каза:
— Каквото и да ти има, ще се справим с проблема. Знам, че много се гордееш със самостоятелността си. Чуваш ли какво ти говоря, малката? Винаги съм внимавал с теб, защото знам, че не обичаш да ти помагат. Искаш да правиш всичко сама. Но този път няма да можеш, пък и не е необходимо. Аз съм тук и ти ще се облегнеш на мен, независимо дали това ти харесва или не. Чуваш ли?
— Аз… развалих всичко. Разочаровах те.
Джордж се усмихна.
— Не и ти, мило момиче. Никога няма да ме разочароваш, Джинджър. Рита и аз имаме синове, но ако можехме да имаме дъщеря, щяхме да се надяваме да е като теб. Ти не си като другите. Никога няма да мисля по друг начин за теб. Това е невъзможно. А сега за мен ще бъде чест и удоволствие да се облегнеш на ръката ми, все едно си моя дъщеря, и да ми позволиш да ти помогна, все едно съм бащата, когото си загубила.
Той протегна ръка към нея.
Тя я хвана и я стисна.
Беше понеделник, втори декември.
Щяха да минат няколко седмици, преди Джинджър Вайс да научи, че и други хора, на други места — всичките непознати — преживяват странни варианти на нейния кошмар.
2.
Трентън, Ню Джърси
Няколко минути преди полунощ Джак Туист отвори вратата и излезе от склада. В същия миг от сив микробус „Форд“, който спря до най-близката улична лампа, слезе друг мъж. Пристигането на микробуса бе заглушено от грохота на минаващ товарен влак. Нощта беше тъмна, с изключение на неясната, оскъдна жълтеникава светлина на лошо поддържаните, мръсни лампи на алармената система. За съжаление една от лампите беше точно над вратата, през която излезе Джак. Неприятният й блясък освети неочаквания посетител, който слезе от форда.
Мъжът имаше типичната физиономия на престъпник — квадратни челюсти, тънки устни, неколкократно чупен нос и жестоки, малки, свински очи. Той беше един от онези покорни, но безмилостни садисти, които мафията наемаше за убийци, а в други времена щеше да бъде специалист по изнасилвания и мародерство в ордата на Чингис Хан, ухилен нацистки главорез, инквизитор в Сталинските лагери на смъртта или Морлок от „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Джак разбра, че ще има неприятности.
И двамата се стреснаха и Джак не извади веднага револвера трийсет и осми калибър, както трябваше да направи.
— Кой си ти, по дяволите? — попита непознатият, после видя брезентовата чанта, която Джак влачеше с лявата си ръка, и револвера в дясната. — Макс!
Макс вероятно беше шофьорът на микробуса, но Джак не изчака да ги запознаят официално. Той бързо се върна в склада, тресна вратата и отстъпи встрани, в случай че някой започнеше да я използва за мишена.
Единствената светлина идваше от ярко осветения кабинет в дъното на сградата. Но Джак видя лицата на двамата си съучастници — Морт Герш и Томи Сънг, които го следваха. Те не изглеждаха толкова щастливи, колкото бяха допреди няколко минути.
Тогава бяха доволни, защото бяха извършили успешен удар на важна спирка по маршрута на трафика за пренасяне на парите на мафията, събрани от търговия с наркотици в половината щат Ню Джърси. В неделя и понеделник десетина куриери донасяха в склада куфари, пътнически чанти, картонени кутии и хладилни чанти, пълни с пари. Във вторник пристигаха счетоводителите на мафията, за да изчислят печалбата. А всяка сряда куфарите с пачки банкноти заминаваха за Маями, Лас Вегас, Лос Анджелис, Ню Йорк и други финансови центрове, където съветници по инвестициите от Харвард или Колумбийския университет, васали на мафията, ги пускаха в оборот. Джак, Морт и Томи се бяха намесили между счетоводителите и съветниците и бяха отмъкнали четири тежки чанти, пълни с долари. „Ние сме само посредници“ — каза Джак на тримата ядосани главорези, които още седяха завързани в кабинета, и Морт и Томи се бяха засмели.
Но сега Морт не се смееше. Той беше петдесетгодишен, плешив, с голям корем и прегърбени рамене, и както обикновено, бе облечен в черен костюм и сив шлифер, а Джак и Томи бяха с джинси и якета с подплата. Тази вечер обаче костюмът на Морт беше измачкан, а гласът му — уморен и строг.
— Кой е там? — попита той, когато Джак тресна вратата и бързо отстъпи встрани.
— Най-малко двама типа с микробус „Форд“.
— От мафията ли са?
— Видях само единия — отговори Джак. — Приличаше на неуспешен експеримент на доктор Франкенщайн.
— Е, поне всички врати са заключени.
— Те сигурно имат ключове.
Тримата бързо се скриха в мрака между купчините касети и кашони. Складът беше огромен и съдържаше най-различни стоки — телевизори, микровълнови фурни, миксери, тостери, части за трактори, водопроводни части и още много неща. През деня там работеха много хора, но нощем, когато нямаше никой, помещението изглеждаше страшно. В лабиринта от пътеки между стоките се разнасяха странни, шепнещи звуци. Навън валеше силно и лапавицата шумолеше, тракаше, чукаше и съскаше по покрива, сякаш между гредите се движеха множество чудати същества.
— Казах ти, че е грешка да ударим мафията — рече Томи Сънг, трийсетгодишен американец от китайски произход. — Бижутерски магазин, бронирани коли, дори банки — да, но мафията — не, за Бога. Глупаво е да удариш мафията. Това е все едно да влезеш в бар, пълен с морски пехотинци и да се изплюеш на националното знаме.
— Тогава защо дойде? — попита Джак.
— Ами, защото преценките ми невинаги са точни.
— Появата на микробус по това време означава само едно — с отчаян и съкрушен глас каза Морт. — Те носят някакви гадости, вероятно кокаин или хероин. Затова не са само шофьорът и онзи тип, който си видял.
