за когото всички говореха. Откачилият проповедник от „Сейнт Бернадет“. Не друг, а точно Брендън Кронин. В постъпката му нямаше абсолютно никаква логика.
Отец Стефан Висажик беше проповедник от трийсет и две години и пастор на „Сейнт Бернадет“ от осемнайсет и никога не бе измъчван от съмнения. Самата мисъл за това будеше недоумение в него.
След ръкополагането му той бе назначен за помощник на свещеника в „Сейнт Томас“, малка енория в земеделския район на Илинойс, където пасторът беше седемдесетгодишният отец Дан Тълийн. Той беше най-добрият, най-милият и най-сантименталният човек, когото Стефан познаваше. Освен това Дан страдаше от артрит и отслабващо зрение и беше твърде възрастен, за да изпълнява задълженията си. Всеки друг свещеник би бил учтиво помолен да се пенсионира, но на Дан Тълийн бе позволено да остане на поста си, защото той служеше в „Сейнт Томас“ от четирийсет години и бе неразделна част от живота на паството си. Кардиналът, страстен почитател на отец Тълийн, потърси помощник, който да може да се справи с много по-голяма отговорност, отколкото може да се очаква от новобранец, и накрая избра Стефан Висажик. След като прекара само един ден в „Сейнт Томас“, Стефан разбра какво се иска от него, но не се уплаши. Той вършеше цялата работа в енорията. Малцина млади свещеници биха се справили с такава задача. Но отец Висажик нито за миг не се усъмни, че няма да успее.
Три години по-късно отец Тълийн умря спокойно, докато спеше, и в „Сейнт Томас“ бе назначен нов свещеник. Кардиналът изпрати отец Висажик в друга енория — в покрайнините на Чикаго, където пасторът, отец Орджил, имаше проблеми с алкохола. Отец Орджил обаче не беше съвсем пропаднал. Имаше сили и воля да се спаси и избавлението му си заслужаваше. Работата на отец Висажик беше да му помага и да го напътства към решение на дилемата му. И без да изпитва никакви съмнения, отец Висажик направи необходимото.
През следващите три години Стефан служи в още две, изтерзани от проблеми църкви и по- висшестоящите в йерархията на епархията започнаха да го наричат „Манна небесна“.
Най-трудната му мисия беше в сиропиталище „Света Дева Мария“ в Сайгон, Виетнам, където в продължение на шест кошмарни години той беше помощник на отец Бил Нейдър. Сиропиталището се финансираше от чикагската епархия и беше един от любимите проекти на епископа. Бил Нейдър имаше два белега от рани от огнестрелно оръжие — единият в лявото рамо, а другият в прасеца — и бе загубил двама виетнамски свещеника и един американец, които бяха убити от виетконгски терористи.
От момента на пристигането си до края на служенето му във военната зона Стефан нито за миг не се усъмни, че няма да оцелее или работата му в този ад е безсмислена. Когато Сайгон падна, Бил Нейдър, Стефан Висажик, тринайсет монахини и сто двайсет и шест деца избягаха от страната. В последвалите кръвопролития загинаха стотици хиляди хора, но дори на фона на масовите убийства Стефан не се съмняваше, че спасяването на сто двайсет и шест живота е значителен брой, и никога не изпадаше в отчаяние.
Когато се върна в Щатите, като награда за готовността му в продължение на петнайсет години да бъде „Манна небесна“, Стефан получи предложение да бъде повишен в монсиньор, но скромно отказа. Вместо това той смирено поиска собствена енория и желанието му беше удовлетворено.
И това беше „Сейнт Бернадет“. Енорията съвсем не процъфтяваше и дължеше сто двайсет и пет хиляди долара, когато бе поверена в способните ръце на Стефан Висажик. Църквата отчаяно се нуждаеше от ремонт и от нов покрив. Жилището на пастора заплашваше всеки момент да се срути. Нямаше училище. Броят на богомолците непрекъснато намаляваше. „Сейнт Бернадет“ беше предизвикателство, което развълнува отец Висажик.
Той не се съмняваше, че ще спаси енорията. За четири години богомолците се увеличиха с четирийсет процента и отец Висажик изплати дълга и ремонтира църквата. За пет години той оправи жилището на пастора, а за седем — удвои броя на богомолците и положи основите за изграждане на училище. В знак на признание за неуморното му служене на Майката Църква през последната седмица от живота си епископът направи Стефан доживотен пастор и му гарантира постоянно назначение в енорията, която бе спасил от духовен и финансов упадък.
Непоклатимата вяра на отец Висажик не му позволяваше да разбере защо по време на сутрешната литургия в неделя, в пристъп на отчаяние и гняв, отец Брендън Кронин бе захвърлил свещения потир пред очите на стотина богомолци. Мили Боже!
Отначало, когато преди повече от година и половина Брендън Кронин дойде в „Сейнт Бернадет“, отец Висажик не го хареса. Първо, Кронин бе учил в Североамериканския колеж в Рим, който имаше славата на най-престижното учебно заведение под юрисдикцията на Църквата. Но макар че беше чест да бъдеш поканен да учиш там и завършилите колежа се смятаха за каймака на свещеническото съсловие, те често бяха твърде изнежени, не искаха да си цапат ръцете с работа и имаха високо мнение за себе си. Те мислеха, че да преподават катехизис на деца е под нивото им и прахосване на интелекта им. А посещаването на затворници беше задача, която намираха за неописуемо противна след величието на Рим.
Освен позорът, че е учил в Рим, отец Кронин беше дебел. Е, не точно дебел, но възпълничък, с овално, пухкаво лице и воднисти зелени очи, които на пръв поглед загатваха за мързелива и вероятно лесно поддаваща се на поквара душа. Отец Висажик беше едър, кокалест поляк. В семейството му нямаше дебели хора. Фамилията Висажик произхождаше от полски миньори, които бяха емигрирали в Съединените щати в началото на двайсети век и работеха тежък физически труд в стоманодобивни заводи, каменни кариери и в строителството. Те имаха много деца, които можеха да изхранват само с многочасов труд, затова нямаха време да напълнеят. Стефан бе израснал с инстинктивното чувство, че
За изненада на отец Висажик обаче Брендън Кронин се оказа трудолюбив. Той не беше претенциозен и нямаше елитарно мнение за себе си. Брендън беше умен, добър и забавен и обичаше да посещава затворниците, да преподава на деца и да събира дарения. Брендън Кронин беше най-добрият помощник, когото от осемнайсет години бяха давали на отец Висажик.
Ето защо Стефан се тревожеше толкова много от изблика на Брендън. Разбира се, от друга страна, той с нетърпение очакваше предизвикателството да върне младия свещеник в правия път. Отец Висажик бе започнал кариерата си в Църквата като силна дясна ръка за свещеници, които имаха неприятности, и сега беше призван за пореден път да изпълни тази роля. Това му напомни за младостта и породи в него жизнерадостно чувство за съдбоносно важна цел в живота.
На вратата се потропа. Отец Висажик погледна часовника на полицата над камината. Часовникът беше швейцарски, подарък от енориаш, и бе единствената елегантна вещ в стаята, където имаше само най- необходимите мебели и протъркан килим. Беше точно осем и половина и Стефан се обърна към вратата и каза:
— Влез, Брендън.
Отец Кронин изглеждаше не по-малко обезпокоен, отколкото в неделя, понеделник, вторник и сряда, когато се бяха срещали, за да обсъдят кризата му и да потърсят начини да възвърнат вярата му. Брендън беше толкова блед, че луничките изпъкваха като огнени искри на кожата му, а кестенявите му коси изглеждаха по-червеникави от обикновено. Походката му беше унила.
— Седни, Брендън. Искаш ли кафе?
— Не, благодаря.
Стефан искаше да го попита дали е закусил, но реши, че ще е по-добре да не се държи снизходително с трийсетгодишния си помощник.
— Прочете ли книгите, които ти предложих?
— Да.
Отец Висажик бе освободил Брендън от всички енорийски задължения и му бе дал книги и есета, които изброяваха аргументи за съществуването на Бога и оборваха атеизма от интелектуална гледна точка.
— И размишлява върху прочетеното, нали? Е, намери ли нещо, което… да ти помогне? — добави Стефан.
Брендън въздъхна и поклати глава.
— Продължаваш ли да се молиш за напътствие?
— Да, но не получих нищо.
— А продължаваш ли да търсиш корените на съмнението си?
