възприема и се опитва да му предаде чрез посланието, оставено в компютъра, докато бе спал.
Не. Глупости. Това беше само плод на писателското му въображение. Работата беше най-доброто лекарство за него.
Пък и от проучванията си по въпроса Доминик знаеше, че при повечето възрастни това състояние не продължава дълго. Малцина преживяваха десетина подобни епизода, обикновено в рамките на шест месеца или по-малко. Имаше изгледи сънят му никога повече да не се усложнява от среднощни скитания и Доминик да не се събужда, свит в някой дрешник.
Той изтри нежеланите думи от твърдия диск и започна да работи върху осемнайсетата глава.
Когато отново погледна часовника, Доминик се изненада, като видя, че е един часът следобед.
Денят беше твърде топъл за началото на ноември дори за Южна Калифорния, затова Доминик обядва на двора. Палмите шумоляха на лекия ветрец и въздухът бе наситен с уханието на есенни цветя. Океанът бе изпъстрен с ивици слънчева светлина.
Доминик изпи последната глътка от кока-колата, вдигна глава към ясното синьо небе и се засмя.
— Виждаш ли? Няма падащ сейф. Нито връхлитащо отгоре пиано. Или Дамоклев меч.
Беше седми ноември.
2.
Бостън, Масачузетс
Доктор Джинджър Мари Вайс никога не бе предполагала, че ще има неприятности в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, но точно там започна всичко. С инцидента с черните ръкавици.
Обикновено Джинджър се справяше с всички проблеми, които се изпречеха на пътя й. Тя се радваше на всяко предизвикателство в живота и ставаше по-силна от неприятностите. Щеше да й бъде скучно, ако пътят й винаги беше лесен и безпрепятствен. Никога не й бе минавало през ума, че ще се натъкне на проблем, с който няма да може да се справи.
Освен предизвикателствата животът поднася и уроци и някои са много полезни. Едни са лесни, други — трудни.
А трети — ужасни.
Джинджър беше интелигентна, хубава, амбициозна, трудолюбива и готвеше добре, но главното й предимство в живота беше, че никой не я приемаше сериозно, когато я видеше за пръв път. Тя беше стройна и грациозна. Повечето хора я подценяваха седмици, дори месеци наред и постепенно разбираха, че тя е страховит съперник или противник като колега.
Историята за нападението върху нея се превърна в легенда в презвитерианската болница в Колумбия, където Джинджър стажува четири години, преди да й се случат неприятностите в магазина за деликатеси „Бърнстайн“. Като всички интернисти, Джинджър често работеше по шестнайсет часа в денонощието, дори по-дълго, ден след ден и не й оставаха почти никакви сили да се довлече до вкъщи. В една гореща, влажна съботна вечер през юли, след особено тежко дежурство, тя си тръгна в десет часа и скоро бе пресрещната от едър неандерталец с ръце като лопати, къс врат и полегато чело.
— Извикаш ли, ще ти избия зъбите — каза той, хвана ръката й и я изви зад гърба. — Разбра ли, кучко?
Наблизо не минаваха пешеходци, а колите бяха далеч. Отникъде не се виждаше помощ.
Мъжът я блъсна в една тясна уличка между две сгради. Джинджър се удари в кофа за боклук, нарани коляното и рамото си и се спъна, но не падна.
Стенейки и въздишайки задъхано, тя вдъхна самочувствие на нападателя си. „Не се съпротивлявай — помисли си Джинджър. — Онези, които се съпротивляват, ги застрелват.“
— Мърдай! — през стиснати зъби изръмжа мъжът и отново я блъсна.
Изминаха три четвърти от уединената уличка и той започна да говори мръсотии. Каза й какво ще направи с нея, след като й вземе парите и дори на оскъдната светлина на единствената лампа в края на уличката Джинджър видя, че мъжът няма оръжие. Изведнъж тя изпита надежда. Речникът му от вулгарни думи смрази кръвта й, но сексуалните му заплахи бяха толкова тъпи и еднообразни, че звучаха смешно. Джинджър осъзна, че този мъж е само един голям нещастник и разчита на размерите си, за да получи онова, което иска. Хората като него рядко носеха оръжие. Мускулите му вдъхваха фалшиво самочувствие на неуязвимост, затова той вероятно не умееше и да се бие.
Докато нападателят изпразваше чантата, която тя доброволно му даде, Джинджър събра всичката си смелост и го ритна право в слабините. Той се преви на две. Тя хвана ръката му и изви назад показалеца, докато болката стана непоносима като пулсирането в пениса му.
Рязкото извиване на показалеца може бързо да обезвреди всеки човек, независимо от размерите и силата му. По този начин Джинджър опъваше двигателния нерв на горната част на ръката му и в същото време притискаше свръхчувствителните медиални и радиални нерви от вътрешната страна. Острата болка се разпространи в рамото и врата му.
Мъжът сграбчи Джинджър със свободната си ръка и я дръпна. Тази контраатака й причини болка, накара я да извика и замъгли зрението й, но Джинджър стисна зъби, издържа на агонията и още по-силно изви пръста на нападателя си. Безмилостният й натиск бързо прогони от съзнанието му всякакви мисли за съпротива. От очите му потекоха сълзи. Той падна на колене и започна да хленчи и да ругае.
— Пусни ме, пусни ме, кучко!
Джинджър сграбчи пръста му с двете си ръце и бавно тръгна назад, извеждайки мъжа от тъмната уличка.
Той се повлече на колене след нея. В погледа му се четеше убийствена ярост. Злобното му, сипаничаво лице беше толкова силно изкривено от болка, гняв и унижение, че не приличаше на човешко. Устата му не спираше да бълва псувни.
Извървяха петдесет метра и болката стигна до тестисите му. Догади му се. Мъжът се задави и повърна върху себе си.
Джинджър още не смееше да го пусне. Ако му дадеше възможност, той не само щеше да я пребие до безсъзнание, но щеше и да я убие. Отвратена и ужасена, тя продължи да го влачи още по-бързо от преди.
Джинджър стигна до тротоара на главната улица, но не видя минувачи, които биха могли да извикат полиция, затова довлече унизения си нападател до средата на улицата, където превозните средства спряха при вида на това неочаквано зрелище.
Когато ченгетата най-после пристигнаха, главорезът изпита много по-голямо облекчение от Джинджър.
Хората подценяваха Джинджър отчасти, защото беше дребна — метър петдесет и пет и петдесет и един килограма. Освен това тя имаше хубаво тяло, без да е сексбомба. Е, вярно, имаше руси коси и особеният им сребрист оттенък привличаше мъжете. Дори на слънчевите лъчи косите й напомняха на лунна светлина. Косите, фините черти и сините очи, крехките рамене, изящните китки, дългите пръсти и тънката талия създаваха измамна илюзия за крехкост. Нещо повече, Джинджър беше сдържана и наблюдателна — две качества, които погрешно биха се изтълкували като боязливост. Гласът й беше толкова тих и мелодичен, че никой не долавяше самоувереността и властността в онези приятни тонове.
Джинджър бе наследила сребристорусите коси, небесносините очи, красотата и амбициозността от майка си Ана, която беше шведка.
— Ти си моето златно момиче — каза Ана, когато Джинджър завърши гимназия две години по-рано от връстниците си.
Джинджър беше най-добрата ученичка в класа и бе наградена с диплома с позлатени краища заради отличния си успех. Освен това тя беше един от тримата изпълнители, които забавляваха гостите преди церемонията и изсвири на пиано две произведения — Моцарт и рагтайм — и вдигна на крака изненаданата публика.
— Златно момиче — повтаряше майка й и я прегръщаше по целия път до вкъщи.
Джейкъб шофираше и преглъщаше сълзите на гордост. Той беше емоционален човек и лесно се вълнуваше. Чувствайки се неудобно от честотата, с която очите му се навлажняваха, Джейкъб обикновено се опитваше да прикрие силата на чувствата си, като приписваше сълзите и зачервените си очи на някаква
