алергия.
— Сигурно е от полена — два пъти каза той, докато се връщаха вкъщи след училищното тържество. — Досадно нещо.
— Взела си най-хубавите черти от мен и баща ти, миличка — каза Ана. — Ще завършиш колеж, после може би право или медицина. Каквото искаш. Ти можеш да постигнеш всичко.
Единствените, които не подценяваха Джинджър, бяха родителите й.
Те пристигнаха вкъщи и завиха в алеята за коли. Джейкъб спря пред гаража и изненадано рече:
— Какви ги вършим? Единственото ни дете завърши гимназия, детето, което може да постигне абсолютно
Тримата изглеждаха странно семейство — баща евреин, не по-висок от жокей, с германско име, но с еврейски черти, майка шведка — русокоса, величествена и женствена, дванайсет сантиметра по-висока от съпруга си, и дете, досущ фея от приказките. Макар да беше малка, Джинджър съзнаваше, че всеки, който я видеше с родителите й, я мислеше за осиновена.
От баща си Джинджър бе наследила ниския ръст, тихия глас, интелекта и добротата.
Тя обичаше родителите си толкова много, че когато беше дете, не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Дори когато порасна, трудно можеше да опише какво изпитва към тях. Но за съжаление и двамата починаха млади.
Когато Ана загина при автомобилна катастрофа наскоро след дванайсетия рожден ден на Джинджър, роднините на Джейкъб мислеха, че двамата с баща й няма да се справят без шведката, която отдавна бяха престанали да смятат за чужда на тяхната вяра и уважаваха и обичаха. Всички знаеха колко близки бяха тримата и че Ана беше двигателят, зареждащ с енергия семейния успех. Тя се бе заела с най-малко амбициозния брат от семейство Вайс, мекушавия мечтател Джейкъб, който вечно четеше детективски романи или научна фантастика, и бе направила нещо от него. Когато се ожениха, той беше продавач в бижутерски магазин, но когато Ана почина, Джейкъб вече беше собственик на два магазина.
След погребението семейството се събра в голямата къща на леля Рейчъл в Бруклин Хайтс. Веднага щом можа да се измъкне, Джинджър потърси уединение в тъмния килер. Докато седеше на високо столче, вдъхваше аромата на множеството подправки и се молеше на Бога да върне майка й, тя чу как леля Франсин разговаря с Рейчъл в кухнята. Франсин оплакваше мрачното бъдеще, което очакваше Джейкъб и дъщеря му.
— Той няма да може да поддържа бизнеса си. Горкият. Ана беше здравият му разум, мотивация и най- добрият съветник и без нея за пет години с него ще бъде свършено.
Те подценяваха Джинджър.
Тя беше само на дванайсет години и повечето хора я смятаха за дете, макар че вече учеше в десети клас. Никой не предполагаше, че Джинджър ще замени Ана толкова бързо. Тя споделяше любовта на майка си към готвенето и през седмиците след погребението започна да чете готварски книги и с изумително трудолюбие и настойчивост, които бяха отличителните й черти, усвои кулинарните умения. Първия път, когато дойдоха на обяд след смъртта на Ана, роднините останаха възхитени от ястията. Франсин и Рейчъл помислиха, че Джейкъб крие в кухнята прекрасна нова готвачка. Те не повярваха, когато той посочи дъщеря си и каза, че тя е сготвила всичко. Джинджър не смяташе, че е сторила нещо забележително. Тя само правеше онова, което бе необходимо.
Джинджър трябваше да се грижи за баща си и се зае с тази отговорност с енергичност и ентусиазъм. Тя почистваше къщата толкова бързо и старателно, че леля й Франсин не можеше да открие нито една прашинка. Макар да бе едва дванайсетгодишна, Джинджър се научи да планира семейния бюджет и преди да навърши тринайсет, водеше счетоводството на домакинството.
На четиринайсет тя пак беше отличничката на класа. Когато стана известно, че е приета в няколко университета, но е избрала „Барнард“, всички се запитаха дали не е отхапала твърде голям залък и няма да се задави, опитвайки се да го преглътне.
В „Барнард“ наистина беше по-трудно, отколкото в гимназията. Джинджър вече не учеше по-бързо от другите деца, но продължаваше да получава отлични оценки. Но през първата й година в университета, Джейкъб се разболя от панкреатит и тя ходеше всяка вечер в болницата.
Той доживя, за да види дъщеря си завършила медицина и се държа до първите шест месеца на стажа й. Но след три пристъпа на панкреатит Джейкъб разви рак и почина, преди Джинджър да реши да специализира хирургия в болница „Мемориъл“ в Бостън, вместо да прави научна кариера.
Тъй като тя живя повече години с Джейкъб, отколкото с майка си, чувствата й към него бяха по-силни и смъртта му я разстрои по-дълбоко. Но въпреки това Джинджър се справи с нещастието така, както се справяше с всяко друго предизвикателство и завърши стажа си с отлични оценки и превъзходни препоръки.
Тя отложи специализацията си и отиде в „Станфорд“, Калифорния, където се записа в двугодишна програма за допълнително обучение по сърдечно-съдова патология. После, след едномесечна ваканция — най-дългата, която си бе позволявала — Джинджър се премести в Бостън и под научното ръководство на доктор Джордж Ханаби, завеждащ хирургичното отделение в „Мемориъл“ и известен с постиженията си в различни сърдечно-съдови хирургични процедури, изкара безпроблемно първите три четвърти от специализацията си.
Сетне, в един вторник сутринта през ноември, Джинджър влезе в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, за да пазарува, и започнаха да й се случват ужасни неща. Инцидентът с черните ръкавици. Това беше началото.
Вторник беше свободният й ден и освен ако някой от пациентите й не изпаднеше в критично състояние, в болницата не я очакваше никой. През първите два месеца в „Мемориъл“, с обичайния си ентусиазъм, неуморност и енергичност, Джинджър работеше и в почивните дни, защото нямаше какво друго да прави. Но Джордж Ханаби сложи край на този навик, веднага щом разбра за него. Той каза, че медицинската практика е напрегната работа и всеки лекар се нуждае от почивка, дори Джинджър Вайс.
— Ако се преуморяваш, това ще се отрази зле не само на теб, но и на пациентите ти — каза доктор Ханаби.
Ето защо, всеки вторник Джинджър спеше час по-дълго, изкъпваше се, изпиваше две чаши кафе и прочиташе сутрешния вестник. В десет часа се обличаше, отиваше пеша до „Бърнстайн“ и си купуваше пастърма, говеждо, домашно приготвени кифлички или черен сладък хляб, картофена салата, палачинки, пушена сьомга и есетра и понякога банички със сирене. После се прибираше вкъщи и цял ден безсрамно ядеше и четеше романите на Агата Кристи, Дик Франсиз, Джон Макдоналд, Елмор Ленард и Хайнлайн. Макар че още не предпочиташе почивката пред работата, тя постепенно започна да се наслаждава на свободните дни и вторниците престанаха да бъдат скучни.
Онзи ужасен вторник през ноември започна чудесно. Небето беше сиво, а въздухът — студен, но по- скоро ободряващ, отколкото мразовит. Джинджър обикаляше магазина и с удоволствие избираше деликатеси. В помещението се разнасяха весели звуци и благоухания — на горещо тесто, чесън, карамфил, печени лешници, кисело зеле, туршия, кафе, смях и забързани разговори на различни акценти. Джинджър сложи покупките си в количката, плати, надяна сините си плетени ръкавици, взе чантата си и тръгна към вратата.
Тя държеше плика с покупките в лявата си ръка, а с дясната се опитваше да прибере портмонето в дамската си чанта. Джинджър гледаше надолу, когато стигна до вратата. В същия миг в магазина влезе мъж със сиво вълнено палто и черна руска ушанка. Вниманието му също беше насочено другаде и двамата се сблъскаха. Препъвайки се, Джинджър залитна и отстъпи крачка назад. Мъжът грабна плика с покупките й, после я хвана за рамото, за да й помогне да запази равновесие.
— Извинете — каза той. — Това беше глупаво от моя страна.
— Вината е моя.
— Бях се замечтал.
— Не гледах къде вървя.
— Добре ли сте?
