Непознати

съжали, че го вижда.

Тя седеше в леглото. Беше облечена в пижамата, която Рита Ханаби, съпругата на Джордж, бе така любезна да й донесе от апартамента на Бийкън Хил, заедно с чанта, пълна с необходими вещи. Джинджър четеше криминални романи и се преструваше, че за нея пристъпите й са резултат от лесно лечима болест, но всъщност беше уплашена.

Но онова, което Джордж й каза, беше толкова лошо, че тя не можа да запази спокойствие. Новината беше по-лоша от всичко, за което Джинджър се бе подготвила.

Лекарите не бяха открили нищо.

Никаква болест. Нито нараняване или вроден дефект. Абсолютно нищо.

Докато Джордж обясняваше, че безумните й бягства, извършени по време на пристъп на пориомания нямат видима патологична причина, Джинджър загуби контрол над чувствата си и се разрида.

Всяка физическа болест се лекуваше. И след оздравяването нищо не можеше да й попречи да се върне към кариерата си на хирург.

Но резултатите от изследванията и мненията на специалистите показваха едно и също — проблемът й беше изцяло психичен и не можеше да бъде отстранен с хирургична намеса или антибиотици. Когато пациентът страдаше от повтарящи се атаки на пориомания, за които няма физиологична причина, единствената надежда беше психотерапията, макар че и най-добрите психиатри не можеха да се похвалят с висок процент на излекувани пациенти от това заболяване. Всъщност пориоманията често беше симптом на шизофрения. Шансовете на Джинджър да поддържа състоянието си и да води нормален живот бяха малки, а изгледите за хоспитализация — изумително големи.

Джинджър бе на път да постигне дългогодишната си мечта и да започне да оперира самостоятелно, когато животът й бе разбит на пух и прах, досущ кристална чаша, поразена от куршум. Макар че състоянието й не беше критично и психотерапията й даваше възможност да контролира странните изблици, тя никога нямаше да получи лиценз да практикува медицина.

Джордж извади няколко носни кърпи от пакетчето на нощното шкафче и й ги даде. Сетне й наля чаша вода. Накара я да глътне хапче валиум, макар че отначало Джинджър не искаше. Той хвана ръката й, заговори тихо и окуражително и постепенно я успокои.

— По дяволите, Джордж, не съм израснала в пагубна за психиката атмосфера. Семейството ми беше щастливо и спокойно. Получавах обич и грижи. Не съм била малтретирана физически, душевно или емоционално. Защо аз? Как е възможно аз да развия психоза? Как е станало? Имах фантастична майка, страхотен баща и щастливо детство. Как може да страдам от сериозно психическо разстройство? Не е честно. Не е справедливо. Дори не е за вярване.

Джордж седна на ръба на леглото й.

— Първо, специалистите консултанти ми казаха, че има цяло учение, според което множество психични заболявания са резултат от сложни химични промени в организма и в мозъчната тъкан, които още не сме достатъчно напреднали, за да открием и разберем. Ето защо, това не означава, че си увредена в детството си. Не смятам, че трябва да преосмисляш целия си живот заради този проблем: И второ, съвсем не съм убеден, че състоянието ти е сериозно и страдаш от психоза.

— О, Джордж, моля те, не ме глези…

— Да глезя пациент? Аз? — учуди се той така, сякаш за пръв път чуваше такова изумително нещо. — Аз не само се опитвам да повдигна духа ти, а говоря съвсем сериозно. Добре, не намерихме физическа причина за проблема ти, но това не означава, че няма такава. Заболяването ти може да не е напреднало толкова много, че да се установи. След една-две седмици или месец, или ако проблемът се влоши, пак ще направим изследвания и се обзалагам, че ще открием какво ти има.

Джинджър почувства лека надежда.

— Наистина ли мислиш, че може да е така? Малък мозъчен тумор или абсцес, който още не се забелязва?

— Разбира се. Много по-лесно ми е да повярвам в това, отколкото, че си психически болна. Та ти си един от най-уравновесените хора, които познавам. И не мога да повярвам, че страдаш от психоза и в същото време не показваш необичайно поведение между пристъпите на пориомания. Искам да кажа, че сериозните психически заболявания не се изразяват само в краткотрайни изблици, а обхващат целия живот на пациента.

Джинджър не бе мислила по този въпрос и когато чу думите на Джордж, се почувства малко по-добре, макар и не щастлива и изпълнена с надежда. От една страна, беше странно да се надява за тумор в мозъка, но туморът можеше да се изреже, вероятно без голямо увреждане на мозъчната тъкан. Лудостта обаче не се отстраняваше със скалпел.

— Следващите няколко седмици или месеци вероятно ще бъдат най-трудните в живота ти — продължи Джордж. — Чакането.

— Предполагам, че през това време няма да работя в болницата.

— Да. Но в зависимост от състоянието ти, не виждам защо да не можеш да ми помагаш в кабинета.

— Ами ако… отново получа пристъп?

— Аз ще бъда до теб и ще те пазя да не се нараниш, докато премине.

— Но какво ще си помислят пациентите ти? Едва ли ще помогна на практиката ти. Асистентка, която изведнъж полудява и започва да крещи.

Ханаби се усмихна.

— Нека аз да се тревожа за онова, което мислят пациентите ми. Но за това ще мислим по-нататък. Сега една-две седмици трябва да почиваш. Недей да работиш. Отпусни се. Последните няколко дни бяха изтощителни в емоционално и физическо отношение.

— Изтощена? Та аз лежа по цял ден. Не говори глупости.

— Не говоря глупости. Може и да си лежала цяла седмица, но преживяването ти беше изтощително за нервната ти система и трябва да си починеш. И искам после да дойдеш да живееш при мен и Рита.

— Какво? Не, не мога да се натрапвам…

— Няма да се натрапваш. Имаме прислужница, затова няма да се налага да си оправяш леглото сутрин. Стаята за гости има хубав изглед към залива. Близостта до океана е успокояваща. Това би ти препоръчал всеки лекар.

— Не. Благодаря, но не мога да дойда при вас.

Той се намръщи.

— Ти не разбираш. Аз не съм ти само шеф, но и лекар и ти казвам какво трябва да направиш.

— Ще се чувствам абсолютно добре в апартамента си…

— Не. Само помисли. Да предположим, че получиш пристъп, докато готвиш вечерята си и събориш тенджерата. Може да стане пожар и ти да осъзнаеш това, едва когато излезеш от състоянието на пориомания, а дотогава пламъците може да обхванат целия апартамент. Това е само един от начините, по които може да пострадаш. Мога да изброя още десетина. Ето защо настоявам известно време да не живееш сама. Ако не искаш да дойдеш при мен и Рита, имаш ли роднини, които да те приемат за малко?

— Не и в Бостън. В Ню Йорк имам лели, чичовци…

Но Джинджър не искаше да отсяда при роднините си. Те нямаше да са доволни, особено леля Франсин и леля Рейчъл. Джинджър не желаеше да я виждат в сегашното й състояние и мисълта, че може да получи пристъп пред очите им, беше непоносима. Тя сякаш чу гласовете на Франсин и Рейчъл, които, приведени над кухненската маса, шушукат и цъкат с език. „Сигурно напрежението е било голямо. И след като Ана почина, Джейкъб разчиташе изцяло на момичето. Джинджър трябваше да поеме домакинството едва дванайсетгодишна. Това е било твърде много за нея.“ Джинджър щеше да получи съчувствие, разбиране и обич от тях, но с риск да очерни паметта на родителите си — спомен, който тя твърдо бе решила да запази неопетнен.

Джордж загрижено чакаше отговора й. Видът му я трогна и тя каза:

— Ще се настаня в стаята за гости с изглед към залива.

— Чудесно!

— Макар да продължавам да мисля, че ще се натрапвам. И те предупреждавам, че може никога да не се отървеш от мен.