Непознати

пищеше. Доминик отскочи назад, спъна се и едва не падна във ваната, после се хвана за хавлията, окачена на стената, за да запази равновесие.

Задъхан и разтреперан, най-сетне събра смелост, върна се до мивката и погледна в канала, но видя само лъскав бял порцелан и месинговата шайба на канала. Нищо друго. Нищо заплашително.

Банята в кошмара не беше неговата.

Доминик изми лицето си и се върна в спалнята.

Часовникът на нощното шкафче показваше едва два и двайсет и пет сутринта.

Макар да нямаше никаква логика и символична или реална връзка с живота му, кошмарът беше силно обезпокоителен. И все пак Доминик не бе заковавал прозорци, нито бе трупал оръжия в съня си, затова временното влошаване на състоянието му изглеждаше незначително.

Всъщност това може би беше симптом на подобрение. Ако помнеше сънищата си от началото до края, Доминик можеше да открие източника на безпокойството, който го бе превърнал в среднощен скитник, и да се справи с проблема си.

Но той не искаше да се връща в леглото и да рискува отново да се озове на онова странно място в съня си. Шишенцето с приспивателните беше на нощното му шкафче. Доминик не трябваше да взима повече от една таблетка на вечер, но малко повече едва ли щеше да му навреди.

Той се приближи до барчето в хола, наля си чаша уиски, с трепереща ръка сложи хапчето в устата си, глътна го и си легна.

Състоянието му се подобряваше. Скоро пристъпите на сомнамбулизъм щяха да спрат. След седмица животът му щеше да се нормализира. А след месец цялата история щеше да му се струва любопитна аномалия и той щеше да се чуди как е могъл да й се поддаде.

Доминик задряма. Усещането беше приятно, но докато заспиваше, той се чу да мърмори нещо. Онова, което мънкаше, беше толкова странно, че го стресна и разпали интереса му, макар че уискито и приспивателното неумолимо оказваха въздействието си върху него.

— Луната — дрезгаво прошепна той. — Луната, луната.

Доминик се запита какво може да означава това и се опита да прогони съня.

— Луната — отново промълви той, после заспа.

Беше три и единайсет минути в неделя, осми декември.

6.Ню Йорк, Ню Йорк

Пет дни след като открадна над три милиона долара от мафията, Джак Туист отиде да види една мъртва жена, която още дишаше.

В един часа в неделя следобед той остави шевролета си в подземния гараж под частния санаториум, намиращ се в порядъчен квартал в Ист Сайд, и се качи с асансьора до фоайето. Подписа се в книгата за посетители и получи пропуск.

Сградата не приличаше на болница. Мебелите във фоайето бяха старинни и подбрани с вкус. На стените имаше автентични картини.

Всичко беше луксозно. А това не беше необходимо. Потребността от икономии беше очевидна. Но управата смяташе, че външният облик е важен, за да продължи да привлича богати клиенти и да задържи годишната печалба на сто процента. В санаториума имаше всякакви пациенти — шизофреници на средна възраст, деца, страдащи от аутизъм и хора, изпаднали в кома, но ги свързваха две неща — състоянието им беше по-скоро хронично, отколкото остро, и всички произхождаха от заможни семейства, които можеха да си позволят най-добрите грижи.

Разсъждавайки по този въпрос, Джак неизменно се ядосваше, че никоя болница в града не осигурява прилични грижи на разумна цена за катастрофиралите с увреден мозък или за психично болните. Въпреки огромните суми, отделени от парите на данъкоплатците, болниците в Ню Йорк, както всички останали обществени заведения, бяха мрачна подигравка, с която обикновените граждани трябваше да се примирят поради липса на алтернатива.

Ако не беше ловък и преуспяващ крадец, Джак нямаше да е в състояние да плати безумно високите месечни такси в частния санаториум. За щастие той притежаваше таланта на крадец.

Джак се качи на друг асансьор и отиде на четвъртия от шестте етажа. Коридорите там приличаха повече на болнични, отколкото фоайето долу. Неоново осветление. Бели стени. Ментова миризма на дезинфекционни препарати.

Мъртвата жена, която още дишаше, живееше в последната стая в дъното на коридора. Джак сложи ръка на дръжката на вратата, поколеба се, преглътна с усилие, пое дълбоко въздух и най-сетне влезе.

Стаята не беше толкова луксозно обзаведена, колкото фоайето, но беше много хубава и приличаше на средно скъпо помещение в хотел „Плаза“ — висок таван, бяла мазилка, камина с бяла полица, тъмнозелен килим, бледозелени завеси и диван и две кресла с тапицерия на зелени шарки. Теоретиците смятаха, че този цвят се отразява по-добре на състоянието на пациентите. Макар че мнозина от болните не виждаха обстановката, уютната атмосфера поне не предизвикваше толкова мрачни чувства в приятелите и роднините, които идваха на посещение.

Единствено болничното легло контрастираше на всичко останало.

Джак се наведе над леглото и целуна съпругата си. Тя не помръдна. Той хвана ръката й. Пръстите й останаха отпуснати, безчувствени и безжизнени, но поне бяха топли.

— Джени? Аз съм, Джак. Как се чувстваш днес? Изглеждаш добре. Красива си. Както винаги.

Всъщност за човек, който от осем години е в кома, не бе направил нито една крачка през това време и не усещаше слънчевата светлина и свежия въздух, тя наистина изглеждаше добре. Вероятно само Джак можеше да каже, че Джени е красива. Но той говореше сериозно. Е, тя не беше хубавица като преди, но със сигурност нямаше вид на човек, който почти цяло десетилетие се бори със смъртта.

Косите й бяха изгубили блясъка си, макар че още бяха гъсти и кестеняви, както когато Джак я бе видял за пръв път преди четиринайсет години в магазина за мъжка козметика в Блумингдейл. Санитарите миеха косите й два пъти седмично и ги сресваха всеки ден.

Джак можеше да плъзне пръсти към лявата страна на черепа й, към неестествената вдлъбнатина там. Той можеше да докосне ужасната дупка, без да притеснява Джени, но не го стори, защото допирът щеше да обезпокои него.

На челото й нямаше бръчки. Очите й бяха затворени. Лицето й беше изнурено, макар и не много. Неподвижна под зелените чаршафи, Джени изглеждаше безсмъртна, сякаш бе омагьосана принцеса, очакваща целувката, която ще я събуди от вековния сън.

Единственият признак на живот беше ритмичното повдигане на гърдите й и движението на гърлото, когато от време на време преглъщаше слюнката. Но преглъщането беше автоматично, несъзнателен рефлекс, а не признак на излизане от комата.

Мозъчното увреждане беше масивно, нелечимо и необратимо. Джак знаеше, че няма надежда и се бе примирил със състоянието й.

Но Джени щеше да изглежда много по-зле, ако не получаваше толкова много грижи. Всеки ден в стаята й влизаше екип от физиотерапевти, които раздвижваха торса и крайниците й. Тонусът на мускулите й не беше от най-добрите, но поне имаше тонус.

Джак дълго държа ръката й и я гледа. В продължение на осем години той идваше да я види две вечери седмично и по пет-шест часа всяка неделя следобед, а понякога и в други дни. Въпреки честотата на посещенията му и непроменящото й се състояние, той не се уморяваше да я гледа.

Джак придърпа стол, седна до леглото й и без да пуска ръката й, се вторачи в нея и й говори повече от час. Разказа й за филма, който бе гледал след предишното си посещение. И за двете книги, които бе прочел. Говори й за времето и описа силата и хапливостта на зимния вятър. Сетне описа колоритната Коледна украса на витрините на магазините.

Джени не го възнагради нито с въздишка, нито с помръдване. Както винаги, тя лежеше, без да се движи или да се вълнува.

Но въпреки това той продължаваше да й говори, защото се надяваше, че някъде в тъмния кладенец на комата може да е оцеляла частица съзнание. Може би Джени го чуваше и разбираше и в такъв случай най- лошото за нея беше да е пленница на нереагиращото си тяло и отчаяно да се нуждае поне от едностранно