необяснима загадка.
Санди се върна в спалнята, извади от гардероба пуловер и джинси и се облече.
Влезе в малката кухня и започна да си налива портокалов сок, но спря, защото бе обзета от неудържимо желание да шофира. Тя остави бележка на Нед, облече яке с вълнена подплата, излезе и тръгна към пикапа.
Сексът и шофирането бяха двете нови и еднакво важни страсти в живота й. И това също беше странно, защото до преди осемнайсет месеца Санди не обичаше да ходи никъде с пикапа, освен на работа и обратно, и рядко шофираше. Тя не само мразеше пътуването по магистралите, но и се страхуваше. Но сега освен сексът, за нея нямаше нищо по-хубаво от това да седне зад волана на форда и да кара бързо без определена посока.
Санди знаеше защо сексът я отблъскваше. Това не беше загадка за нея. За фригидността й беше виновен баща й, Хортън Пърни. Санди не познаваше майка си, която бе починала при раждането й, но познаваше твърде добре баща си. Двамата живееха в полуразрушена къща в покрайнините на Барстоу, досами калифорнийската пустиня, и най-ранните спомени на Санди бяха за сексуално насилие. Хортън Пърни беше сприхав, вечно навъсен, зъл и опасен човек. Когато стана на четиринайсет години, Санди избяга от дома си, но дотогава баща й я използваше като еротична играчка.
Едва наскоро тя осъзна, че омразата й към пътуването по магистралите е свързана с нещо друго, което й е сторил баща й. Хортън Пърни имаше работилница за поправка на мотоциклети, помещаваща се в порутения, небоядисан хамбар в двора на къщата си, но не печелеше много пари от този занаят. Ето защо, два пъти в годината той качваше Санди в колата и отиваше в Лас Вегас, където познаваше сводник на име Самсън Черик. Самсън имаше списък на извратени типове, проявяващи особен интерес към деца и винаги се радваше, че виждаше Санди. Прекарваха няколко дни в Лас Вегас, баща й напълваше джобовете си с пари и я връщаше в Барстоу. За Санди дългото пътуване през пустинята беше кошмарно, защото знаеше, какво я очаква, когато пристигнат в Лас Вегас. Пътуването обратно до Барстоу беше по-лошо, защото не беше бягство от Лас Вегас, а връщане към мъчителния живот в онази полуразрушена къща и към тъмното, неотложно и ненаситно сладострастие на Хортън Пърни. И в двете посоки пътят водеше към ада и Санди ненавиждаше бръмченето на двигателя на колата, свистенето на гумите по асфалта и магистралата.
Ето защо, удоволствието, което сега й доставяха шофирането и сексът, изглеждаше невероятно. Тя не проумяваше откъде е намерила сили и желание да преодолее ужасното си минало. Но преди осемнайсет месеца Санди се
Тя се качи в пикапа и включи двигателя. Караваната им беше паркирана на парцел земя от два декара в южния край на малкото, почти несъществуващо село Беоуейв, покрай шосе номер двайсет и едно. В радиус от хиляда километра сякаш нямаше нищо, освен пустеещи равнини, вълнообразни хълмове, разпръснати тук-там скали, трева, храсти и пресъхнали речни корита. Яркосиньото утринно небе беше необятно и когато настъпи педала за газта, Санди имаше чувството, че ще полети.
Ако поемеше на север по шосе номер двайсет и едно, тя щеше да мине през Беоуейв и след малко да излезе на междущатската магистрала, водеща на изток към Елко, или на запад към Батъл Маунтин. Но Санди се отправи на юг, навлизайки в красивата дива пустош.
Планините в далечината бяха бели, но наоколо нямаше много сняг. Снежната покривка беше едва два- три сантиметра. По-голямата част от земята беше гола, суха и кафява.
Санди подкара бързо по един черен път през полята. Зад пикапа се вдигаха облаци прах. След известно време пое на север, после на запад и пристигна на едно познато място, макар че отначало не възнамеряваше да ходи там. Поради причини, които Санди не разбираше, подсъзнанието й често я завеждаше на това място по време на самотните й пътувания, но рядко направо, а по обиколни пътища, затова пристигането й там обикновено беше изненада за нея. Тя спря, дръпна ръчната спирачка и погледна през прашното предно стъкло.
Санди отиваше там, защото това я караше да се чувства по-добре, макар да не знаеше защо. Склоновете, зъберите на скалите, тревата и храстите бяха приятна гледка, макар че пейзажът с нищо не се отличаваше от хилядите други места наоколо. Но въпреки това там Санди чувстваше абсолютно спокойствие, което не можеше да изпита никъде другаде.
Тя угаси двигателя, слезе от форда и започна да се разхожда, без да обръща внимание на хапливия, студен въздух. Пътуването през дивата пустош я бе върнало към цивилизацията, защото магистрала 80 се намираше само на двеста метра на север. Ревът на минаващите от време на време камиони отекваше като далечно ръмжене на звяр, но движението на Коледа не беше натоварено. Отвъд магистралата, на възвишенията на северозапад, бяха мотелът и грилът „Спокойствие“, но Санди погледна само веднъж в онази посока. Повече я интересуваше непосредственият терен, който я привличаше неудържимо и загадъчно, и сякаш излъчваше спокойствие така, както нощем скалата излъчва топлината, погълната през деня.
Санди не се опитваше да анализира влечението си към това място. В релефа на земята явно имаше някаква неуловима хармония и неповторимо преплитане на линии, форми и сенки, което не можеше да се опише. Всеки опит да се разгадае обаянието му би бил безполезен и глупав, все едно да анализираш красотата на залеза или привлекателността на любимо цвете.
В онова Коледно утро Санди Сарвър още не знаеше, че на десети декември, когато се връщаше вкъщи, Ърни Блок също бе привлечен като обсебен към същото това място. Тя не знаеше, че мястото предизвика в Ърни вълнуващо чувство на предстоящо прозрение и страх — емоции, съвсем различни от нейните. Щяха да минат седмици, докато Санди научеше, че онова място привлича и други, освен нея. Както приятели, така и непознати.
Чикаго, Илинойс
На Коледа сутринта отец Висажик имаше много работа. Денят бързо се превърна в най-пълноценната Коледа в живота му.
Той отслужи втората литургия в „Сейнт Бернадет“, поздрави с празника енориашите, които дойдоха в жилището му и донесоха кошници с плодове, кутии с домашно приготвени курабии и други подаръци. После отиде в университетската болница да посети Уинтън Толк, полицаят, който предишния ден бе прострелян в магазин за сандвичи. След спешна операция Толк бе настанен в интензивното отделение, а на Коледа сутринта — преместен в съседната самостоятелна стая, защото, макар че състоянието му вече не беше критично, още се нуждаеше от постоянно наблюдение.
Райнела Толк, съпругата на Уинтън, седеше до леглото му. Тя беше привлекателна жена с шоколаденокафява кожа и модерно подстригана къса коса.
— Госпожо Толк? Аз съм отец Стефан Висажик.
— Но…
— Успокойте се — усмихна се той. — Не съм дошъл да дам последно причастие.
— Хубаво — каза Уинтън, — защото нямам намерение да умирам.
Раненият полицай не само беше в съзнание, но и явно не чувстваше болка. Леглото му беше повдигнато така, че да може да седи. Макар че широкият му гръден кош беше бинтован и свързан с уред за измерване на сърдечната дейност, а системата за интравенозно поддържане на живота да вкарваше глюкоза и антибиотици във вената на лявата му ръка, Уинтън изглеждаше забележително добре, като се имаше предвид нещастния случай.
Отец Висажик застана срещу него, като мачкаше в ръце черната си шапка, издавайки по този начин напрежението си. Когато осъзна какво прави, той бързо сложи шапката на стола.
— Госпожо Толк, ако не възразявате, дошъл съм да ви задам няколко въпроса за онова, което се случи вчера.
Уинтън и съпругата му изглеждаха озадачени от любопитството на Стефан. Той обясни отчасти интереса си.
— Човекът, който миналата седмица патрулираше с вас, Брендън Кронин, е мой служител.
— Много бих искала да се запозная с него — каза Райнела и лицето й засия.
