да прозре през фасадата му. Когато беше на деветнайсет, тя смяташе, че той е много отракан и очарователен. В продължение на година бракът им изглеждаше щастлив, но постепенно Джорджа започна да разбира какво представлява Алън — суетен, мързелив и изумително развратен женкар.
По миналото лято, когато взаимоотношенията им бяха станали нестабилни, тя се бе опитала да спаси брака, като убеди Алън да отидат на внимателно планирана триседмична почивка. Джорджа смяташе, че прекарват заедно твърде малко време. Алън беше крупие в едно казино, а тя работеше в друго и двамата често бяха в различни смени и почти не се виждаха. Алън, Джорджа и Марси тръгнаха на триседмично пътешествие с кола, което й се струваше подходящ начин да оправят взаимоотношенията си.
За съжаление, но и както можеше да се предположи, планът й се провали. След като се върнаха в Лас Вегас, Алън започна да кръшка още повече. Той изглеждаше твърдо решен, дори задължен, да чука всичко живо, което носи пола. Сякаш по някакъв начин пътуването го бе накарало да премине границата, защото броят и честотата на безразборните му връзки придобиха маниакални измерения. Три месеца по-късно, през октомври, той напусна Джорджа и Марси.
Единственото хубаво нещо, което им се случи по време на пътешествието, беше краткото запознанство с една млада лекарка. Джорджа още си спомняше името й — Джинджър Вайс. Макар че разговаряха само веднъж и за по-малко от час, без да съзнава, Джинджър Вайс промени живота на Джорджа. Джинджър беше твърде млада, слаба, хубава и женствена, за да бъде възприета като лекар, но в същото време беше самоуверена и компетентна. Джорджа остана смаяна от нея и по-късно бе мотивирана от примера й. Тя винаги бе смятала, че е родена да бъде сервитьорка на коктейли и не е способна да се занимава с нещо по-предизвикателно, но когато Алън я напусна, реши да направи повече за себе си.
През последните единайсет месеца Джорджа ходеше на курсове по бизнес мениджмънт в университета в Лас Вегас. Щом изплатеше дълговете, които Алън й бе оставил, смяташе да отвори магазин за дрехи. Джорджа вече бе разработила подробен план и знаеше, че ще се придържа към него.
Жалко, че никога нямаше да има възможност да благодари на Джинджър Вайс. Не че лекарката й бе направила някаква услуга. Но личността й бе оказала влияние върху Джорджа. И сега, на двайсет и седем години, перспективите на Джорджа бяха по-вълнуващи от всякога.
Тя спря пред къщата на Кара Персаджиани и слезе от колата. Вратата се отвори, преди Джорджа да е натиснала дръжката и Марси се хвърли в обятията й, като щастливо викаше:
— Мамо! Мамо!
Най-после Джорджа забрави за работата си, за тексасеца, за препирнята с шефа си и за окаяното състояние на шевролета. Тя приклекна и прегърна дъщеря си.
— Хубав ли беше денят ти, мамо?
— Да, миличка. Миришеш на фъстъчено масло.
— Леля Кара направи курабии с фъстъчено масло. И моят ден беше хубав. Мамо, знаеш ли защо слоновете са дошли тук чак от Африка? Защото ние имаме оркестри, а слоновете много обичат да танцуват. Колко глупаво, нали?
Марси беше прелестно дете. Косите й бяха тъмнокестеняви, кожата — смугла — като на майка й, а очите — не кафяви като на Джорджа, а сини като на Алън.
— Какъв ден е днес?
— След малко ще е Бъдни вечер.
— Да, веднага щом се мръкне. Леля Кара ми даде курабии за вкъщи. Знаеш ли, Дядо Коледа вече е тръгнал от Северния полюс. Леля Кара каза, че не съм слушала през цялата година и ще получа само огърлица от въглени, но се шегува. Нали, мамо?
— Да, шегува се.
— О, съвсем не се шегувам — рече Кара Персаджиани, която застана на прага. — Огърлица от въглени и може би обеци от тлееща жарава.
Марси се засмя.
Кара не беше леля на Марси, а детегледачка. Момиченцето започна да я нарича „лельо“ от втората седмица на запознанството им и Кара явно се радваше на тази почетна титла. Кара носеше якето на Марси, Коледна книжка с картинки за оцветяване и чиния с курабии. Джорджа ги взе от нея, даде на дъщеря си книжката и якето, благодари за курабиите и след като побъбриха за диети, Кара каза:
— Джорджа, може ли да поговорим насаме?
— Разбира се. — Джорджа изпрати Марси да занесе курабиите в колата и се обърна към Кара: — Какво е направила Марси?
— О, нищо лошо. Тя е истинско ангелче. Не може да се държи лошо, дори да се опитва. Но днес… ами, говореше, че от всичко най-много иска Дядо Коледа да й донесе комплект „Чичо Доктор“…
— Да. За пръв път настоява толкова много за някоя играчка. Не знам какво я е прихванало.
— Всеки ден говори за комплекта. Смяташ ли да й го купиш?
— Да, разбира се.
— Добре, защото, ако не го сториш, сърчицето й ще се разбие. Но днес се случи нещо странно, което ме накара да се запитам дали е била сериозно болна.
— Сериозно болна ли? Не. Тя е изключително здраво дете.
— И никога не е била в болница?
— Не. Защо?
Кара се намръщи.
— Ами, днес Марси започна да говори за комплекта „Чичо Доктор“ и ми каза, че когато порасне, ще стане лекар, за да може да се лекува сама, когато се разболее. Не искала отново да я докосва лекар, защото някога лекарите й причинили силна болка. Помолих я да ми обясни и тя млъкна, затова помислих, че няма да ми отговори. Но после с много сериозен глас каза, че веднъж лекарите я завързали с ремъци за болничното легло, за да не може да избяга, надупчили я с игли, светели й с фенерче в очите и й правили най-различни ужасни неща. Много я боляло, затова щяла да стане лекар и да се лекува сама.
— Така ли? Но това не е вярно. Не знам защо е съчинила подобна история. Странно.
— О, това не е най-странното. Когато Марси ми разказа тези неща, аз се притесних. Изненадах се, че ни си ми казала. Имам предвид, че ако е била сериозно болна, би трябвало да знам, в случай че има вероятност болестта да се повтори. Започнах внимателно да я разпитвам и тя изведнъж избухна в сълзи. Бяхме в кухнята и правехме курабиите и горкото дете започна да плаче… и да трепери. Опитах да я успокоя, но Марси се разрида още по-неудържимо. После се затвори в себе си и избяга. Намерих я във всекидневната. Беше се свила в ъгъла, зад креслото, сякаш се криеше от някого.
— Господи.
— Пет минути я успокоявах и увещавах да спре да плаче и още десет — да излезе от скривалището си. Марси ме накара да обещая, че ако лекарите отново дойдат да я вземат, ще й позволя да се скрие зад креслото и няма да им кажа къде е. Беше изпаднала в много странно състояние, Джорджа.
Докато се прибираха вкъщи, Джорджа каза:
— Страхотна история си разказала на Кара.
— Каква история?
— За лекарите.
— А, да.
— Били те завързали с ремъци за леглото. Защо съчини такова нещо?
— Истина е.
— Не е.
— Истина е — прошепна Марси.
— Била си в болница само когато се роди, но съм сигурна, че не си спомняш това. — Джорджа въздъхна. — Преди няколко месеца говорихме за лъжите. Спомняш ли си какво се случи с Дани Дък, когато излъга?
— Феята на истината не го пуснала на празненството на Малките патета.
— Точно така.
— Лошо е да се лъже. Никой не обича лъжците.
Обезоръжена, Джорджа прехапа устни, за да не се засмее и положи усилия да запази строгия си
