полицая. Дишането на Уинтън мигновено се подобри, макар че остана шумно и затруднено. Той още беше в критично състояние и отчаяно се нуждаеше от медицински грижи, но беше жив.
Това беше невероятно. Всичката тази кръв, а Уинтън Толк още се държеше и беше жив.
Навън воят на сирените утихна. Брендън извика името на Пол Армс. Свещеникът се развълнува от надеждата, че полицаят може да бъде спасен. В същото време обаче беше уплашен от вероятността, че медицинската помощ няма да пристигне навреме, затова погледна служителите в магазина за сандвичи и извика:
— Вървете! Кажете им веднага да дойдат тук и че той е спасен.
Мъжът се поколеба, сетне тръгна към вратата.
Уинтън Толк повърна кръвта и най-после успя безпрепятствено да си поеме въздух. Брендън внимателно положи главата му на пода. Ченгето продължаваше да диша с усилие, но равномерно.
Навън се чуха викове, тряскане на врати и тропот на тичащи крака.
Ръцете на Брендън бяха влажни от кръвта на Уинтън. Без да мисли, той ги избърса в палтото си и в същия миг видя, че червените кръгове отново са се появили на дланите му. Две окръжности от подпухнала и възпалена тъкан.
В магазина нахлуха полицаи и лекари. Те прескочиха мъртвия мъж с морскосиньото сако и Брендън бързо се дръпна от пътя им. Той започна да отстъпва назад, докато се блъсна в тезгяха, на който се облегна, внезапно обзет от изтощение, и се вторачи в ръцете си.
От първата поява на кръговете бяха минали две седмици. Брендън се вторачи в странните очертания и чу учудените гласове на хората около него.
— Господи, колко много кръв!
— Не е възможно да е жив… Прострелян е два пъти в гърдите.
— Дръпнете се, по дяволите!
— Кръвна плазма!
— Проверете каква е кръвната му група! Не. Ще го направим в линейката.
Брендън погледна лекарите, събрали се около Уинтън Толк. Санитарите сложиха полицая на носилка и бързо го изнесоха от магазина за сандвичи.
Пол Армс вървеше до носилката.
Локвата кръв, в която бе лежал Уинтън, беше огромна като езеро.
Брендън отново погледна дланите си. Кръговете бяха изчезнали.
4.
Лас Вегас, Невада
Тексасецът с лъскавия, жълт панталон едва ли щеше да направи опит да вкара Джорджа Монатела в леглото си, ако знаеше, че тя е в настроение да кастрира някого.
Макар да беше двайсет и четвърти декември следобед, Джорджа съвсем не бе обзета от празнично чувство. Обикновено спокойна и приветлива, сега тя беше ужасно вкисната и крачеше из казиното, сервирайки питиета на комарджиите.
Първо, Джорджа мразеше работата си. В края на смяната я боляха краката и глезените й често бяха подути. Освен това работното й време беше неопределено. Как можеше да осигури домашен уют на седемгодишната си дъщеря, когато толкова дълго отсъстваше от къщата?
Джорджа ненавиждаше и униформата — къса и тясна червена рокля с голямо деколте и ластичен корсет, чиято цел беше да смали до минимум талията и да увеличи до максимум гърдите. А Джорджа беше природно надарена и изглеждаше страхотно еротично в тази рокля.
Тя мразеше и шефовете си, които непрекъснато я сваляха. Може би мислеха, че всяко момиче, облечено в такива дрехи, е леснодостъпно.
Джорджа беше сигурна, че името й има нещо общо с отношението им. Майка й трябва да е била пияна, когато я бе кръстила не Джорджия, а Джорджа. Трябваше да носи табелка с името си и всеки ден се намираха по десетина човека, които го коментираха. Името звучеше лекомислено и внушаваше на хората идеята, че и тя е такава. Джорджа бе мислила върху вероятността да го промени по съдебен ред, но майка й щеше да се обиди.
Но отблъскването на ухажванията на шефовете не беше най-лошото. Всяка седмица се появяваше по някое парвеню, което хвърляше око на Джорджа и искаше шефовете на залата да му уредят среща с нея. Но отговорът й беше винаги един и същ — „Да върви по дяволите. Аз съм сервитьорка, а не проститутка.“
Неизменният й студен отказ обаче не ги спираше и те продължаваха да настояват. Така стана и преди един час. Един търговец на петрол от Хюстън с осеяно с брадавици лице и малки очи, издокаран в лъскав, жълт панталон, синя риза и червена вратовръзка, един от любимците на хотела, я хареса и разпита за нея. Дъхът му миришеше на чесън.
Шефовете се ядосаха, че тя отказва на такъв високо ценен клиент. Рейни Тарнел, отговорникът от дневната смяна, има наглостта да й каже: „Не бъди толкова задръстена, сладурано“, сякаш да вдигне крака за някакъв непознат от Хюстън, беше съвсем нормално.
Но макар че мразеше работата си като сервитьорка в казино, Джорджа не можеше да си позволи да напусне. Едва ли щеше да намери толкова добре платена длъжност. Беше разведена и още изплащаше дълговете, които Алън бе натрупал, преди да я зареже, затова болезнено съзнаваше цената на всеки долар. Заплатата й беше ниска, но бакшишите бяха изключително щедри, особено когато някой от клиентите започнеше да печели.
Но в този ден преди Коледа казиното беше почти безлюдно и бакшишите бяха нищожни. Тълпите щяха да се върнат след двайсет и шести декември.
„Нищо чудно, че съм вкисната“ — помисли Джорджа. Краката й бяха подути, гърбът я болеше и се беше разправяла с Рейни Тарнел заради онзи надървен скапаняк. Тексасецът явно я мислеше за достъпна като напитките, които тя сервираше.
В четири следобед смяната й свърши и Джорджа забърза към съблекалнята. Облече костюма си и излезе от казиното със скорост, на която би завидял и олимпийски бегач.
Непредсказуемото време в пустинята около Лас Вегас не повиши настроението й. Зимните дни бяха или смразяващо студени, или достатъчно топли, за да ходиш по къс панталон и фланелка. Тази година по Коледа беше топло.
Ръждясалият й, очукан шевролет запали на третия опит. Това би трябвало да я зарадва, но Джорджа си спомни лъскавия нов буик, който Алън бе отмъкнал преди петнайсет месеца, когато напусна нея и Марси.
Алън Рукоф. Той я ядосваше много повече от работата й и от всички други неща, които я дразнеха. Тя бе възвърнала моминското си име Монатела, след като бракът им беше разтрогнат, но не можеше така лесно да прогони спомените за онова, което Алън бе причинил на нея и Марси.
Негодникът бе заминал за седмица за Акапулко с настоящата си любовница — празноглава блондинка с невъобразимото име Пепър6 — и не си бе направил труда да остави Коледен подарък на Марси. Какво да отговориш на едно седемгодишно дете, когато те попита защо баща й не й е купил нищо за Коледа и дори не идва да я види?
Макар Алън да й бе оставил неизплатени дългове, Джорджа не пожела да получава издръжка, защото вече го презираше толкова много, че не искаше да бъде зависима от бившия си съпруг. Но тя го съди за издръжката на Марси и остана потресена, когато той заяви, че детето не е от него. Да го вземат дяволите. Джорджа се омъжи за Алън, когато беше на деветнайсет, а той — на двайсет и четири години, и не му изневери нито веднъж. Алън знаеше това, но се нуждаеше от пари, за да поддържа екстравагантния си стил на живот — дрехи, бързи коли и жени, които бяха по-важни за него от репутацията на съпругата му и от щастието на дъщеря му. За да спести на Марси унижението и обидата, Джорджа го освободи от отговорността, преди Алън да произнесе гнусните си обвинения в съдебната зала.
Тя бе приключила с него и трябваше да го избие от главата си.
Но докато шофираше покрай търговския център на пресечката между Мериленд Паркуей и Дезърт Ин Роуд, Джорджа се замисли колко млада се бе обвързала с Алън, твърде млада за брак и твърде наивна, за
