— Предайте се! — извика Пол Армс.
— Да ти го начукам! — изкрещя единият от престъпниците.
След като прекара една седмица в „Сейнт Джоузеф“, Брендън бе изпратен в друга болница, където му дадоха работа като пазач. Мястото беше ужасно и нямаше деца. Там, както и в „Сейнт Джоузеф“, той бързо научи урока, който трябваше да усвои. Повечето умиращи не се страхуваха от смъртта, а я приветстваха като благословия, за която благодаряха на Господ, вместо да го проклинат. Мнозина ставаха вярващи, а други, отклонили се от вярата, си я възвръщаха. Често в страданието имаше нещо благородно и трогателно, сякаш, напускайки този свят, хората споделяха за миг мистичното бреме на разпятието.
Но макар че научи този урок, Брендън не можа да възвърне вярата си в Бога. И сега не можеше да намери подходящите думи, за да се моли. Устата му беше пресъхнала.
Навън се чуваха неразбираеми викове. Ушите на Брендън бяха заглъхнали от стрелбата.
Той още не разбираше напълно урока, който според отец Висажик трябваше да научи от патрулирането в този бедняшки квартал. И сега, докато слушаше хаоса навън, Брендън осъзна, че урокът ще бъде достатъчен, за да го убеди, че Господ е реален като куршумите. Смъртта беше кървава, смърдяща и мръсна реалност и пред лицето й обещанието за награда в отвъдния свят съвсем не звучеше убедително.
Разнесоха се още два изстрела, последвани от вик и тропане на бягащи крака. Навън сякаш се водеше война. Чу се звук на строшено стъкло и писък, който раздра въздуха. Отекна още един изстрел и после настъпи тишина.
Вратата на колата се отвори.
Брендън извика от изненада и ужас.
— Не се надигай! — каза Пол Армс. — Двамата са мъртви, но в магазина може да има още лайнари.
— Къде е Уинтън? — попита Брендън.
Но Пол не отговори, а грабна микрофона и се обади в централата.
— Има ранен полицай.
Армс каза координатите си и адреса на магазина за сандвичи и поиска подкрепления.
Брендън затвори очи и си представи със смразяваща кръвта яснота снимките, които Уинтън Толк носеше в портфейла си и гордо показваше, когато го попитаха за семейството му. Съпругата му Райнела и трите им деца.
— Скапани, шибани копелета — с треперещ глас каза Пол Армс.
— Прострелян ли е Уинтън? — попита Брендън.
— Сигурно.
— Може би се нуждае от помощ.
— Скоро ще пристигнат подкрепления.
— Но той може да се нуждае от помощ
— Не можем да влезем там. Може да има още един бандит. Или двама. Кой знае? Трябва да чакаме подкрепленията.
— Уинтън може да се нуждае от турникет… или от друг вид първа помощ и да умре, докато дойде линейка.
— Мислиш ли, че не знам това? — огорчено и ядосано каза Пол Армс, зареди револвера, слезе от колата и зае позиция, от която да може да наблюдава магазина за сандвичи.
Брендън си представи как Уинтън Толк лежи прострелян и безпомощен на пода и гневът му се засили. Ако още вярваше в Бога, той може би щеше да потисне гнева си с молитви. Но сега гневът му се подклаждаше от само себе си и се превръщаше в ярост. Ударите на сърцето му бяха по-силни от изстрелите, които бяха рикоширали в колата на няколко сантиметра от него. Несправедливостта на съдбата на Уинтън разяждаше като киселина душата му.
Кронин слезе от патрулната кола и тръгна към магазина за сандвичи.
— Брендън! — извика Пол Армс. — Спри! Върни се, за Бога!
Но младият свещеник продължи да върви, воден от яростта си и от мисълта, че Уинтън се нуждае от първа помощ, за да оцелее.
На тротоара лежеше мъртъв мъжът с карираното ловджийско яке. Един от куршумите на Пол го бе улучил в гърдите, а друг — в гърлото. Във въздуха се носеше смрад на изпражнения. В снега до трупа имаше револвер — вероятно съшият, с който бе прострелян Уинтън.
— Кронин! — изкрещя Пол. — Ела тук, идиот такъв!
Минавайки покрай строшената витрина, Брендън видя, че в магазина е изненадващо тъмно. Той не съзря никого, но това не означаваше, че е безопасно да влезе.
— Кронин! — отново извика Пол.
Брендън се приближи до входа, където лежеше чернокожият крадец, прескочи трупа и влезе в магазина. Чувстваше се уязвим и незначителен, но не го беше грижа. Той беше ядосан, че Господ или не съществува, или не се интересува от човешкия живот.
На отсрещната страна в малкия магазин имаше тезгях, а зад него — грил и други електрически уреди. В помещението имаше пет масички и десет стола, повечето от които бяха преобърнати. Подът беше осеян с поставки за салфетки, шишета с кетчуп, бурканчета с горчица, банкноти от един и пет долара и много, много кръв. Там лежеше и Уинтън Толк.
Без да си прави труда да погледне под преобърнатите маси, за да види дали там не се крие стрелец, Брендън се приближи до полицая и коленичи. Уинтън беше улучен два пъти в гърдите. Раните бяха ужасни. Турникетът едва ли би помогнал. От устата му също течеше кръв. Локвата кръв, в която лежеше, беше толкова дълбока, че Уинтън сякаш плаваше в нея. Очите му бяха затворени. Той не помръдваше и беше или в безсъзнание, или мъртъв.
— Уинтън? — попита Брендън.
Ченгето не реагира.
Брендън беше ядосан толкова много, колкото когато захвърли свещения потир по време на литургията. Младият свещеник внимателно сложи ръце на шията на Уинтън и допря пръсти до сънната артерия. Не усети пулс и отново си представи Райнела и трите деца на полицая. Сега вече кипеше от гняв и възмущение от безразличието на вселената.
— Той не може да умре — гневно каза Брендън. — Не може.
Изведнъж му се стори, че усети слаб пулс и докосна тук-там тялото, търсейки потвърждение, че Толк е жив. И го намери — съвсем слаба сърдечна дейност, макар и неравномерна.
— Мъртъв ли е?
Брендън вдигна глава и видя, че един мъж, латиноамериканец с бяла престилка, заобикаля тезгяха. Оттам се подаде и жена.
Навън се чуха сирени.
Пулсът на Уинтън Толк ставаше все по-силен и равномерен, макар че това беше невъзможно. Той бе загубил толкова много кръв, че едва ли можеше да се съвземе. Когато лекарите пристигнеха, жизнените му функции щяха да са се влошили необратимо и дори експертните медицински грижи нямаше да стабилизират състоянието му.
Воят на сирените се чуваше все по-близо.
През строшените стъкла влизаха снежинки.
Служителите на магазина се приближиха до Брендън и полицая.
Вцепенен от шок и със замъглено съзнание от яростта срещу капризите и бруталността на съдбата, Брендън прокарваше ръце от врата до гърдите на Уинтън. Младият свещеник видя, че през пръстите му се процежда кръв. Гневът му отстъпи място на чувство за безсилие и безполезност и той започна да плаче.
Уинтън Толк се закашля и отвори очи. От гърдите му се изтръгна тихо стенание.
Изумен, Брендън отново провери пулса му. Беше слаб, но не толкова, колкото преди, и значително по- равномерен.
— Уинтън? — извика Брендън. — Чуваш ли ме, Уинтън?
Ченгето явно не можеше да го познае, нито знаеше къде се намира. Но отново се закашля и се задави.
Брендън надигна главата му и я обърна на една страна, за да може кръвта да изтече от устата на
