вероятно в кома, където не чуваше властния му глас. Пабло не бе виждал такава реакция и не бе чел за подобно явление. Беше ли възможно Джинджър да си
— Слушай, Джинджър. Не е необходимо да ми отговаряш. Няма да ти задавам повече въпроси. Приключих с въпросите. Кълна се. — След продължително и ужасяващо колебание, Пабло усети, че пулсът й леко се учестява. — Вече не ме интересуват черните ръкавици, нито нещо друго, Джинджър. Единственото ми желание е да те върна в настоящето и да те извадя от транса. Чуваш ли ме? Моля те, чуй ме.
Пулсът й стана по-равномерен. Дишането й се нормализира. Докато Пабло говореше окуражително, състоянието й бързо се подобри. Красивото й лице възвърна цвета си.
За по-малко от минута Пабло я върна в двайсет и четвърти декември и я събуди.
Тя примига и попита:
— Нищо не стана, нали? Не можа да ме върнеш толкова назад в миналото.
— Ти беше там.
— Но ти трепериш, Пабло? Защо? Какво има? Какво стана?
Този път Джинджър отиде в кухнята и наля бренди.
По-късно, на прага на апартамента на Пабло, когато си тръгваше, Джинджър каза:
— Нямам представа какво може да е това. Не ми се е случвало нищо толкова ужасно, че да предпочета да умра, отколкото да го разкрия.
— В миналото ти има нещо много травмиращо. Инцидент с мъж с черни ръкавици и „лице с тъмна стъклена маска“, както ти се изрази. Вероятно мотоциклетист като онзи, който те е уплашил на Стейт Стрийт. Ти си заровила дълбоко в паметта си този инцидент и си твърдо решена да не го разкриваш на каквато и да е цена. Мисля, че трябва да кажеш на доктор Гудхаузен какво се случи днес тук и да му позволиш да се заеме със случая.
— Гудхаузен е твърде традиционен и муден. Искам
— Няма отново да рискувам да те хипнотизирам и разпитвам.
— Освен ако не намериш подобен случай, описан в научната литература.
— Едва ли. За петдесет години съм прочел много неща за психологията и хипнозата, но не съм попадал на такова нещо.
— Но ще провериш, нали? Обеща ми.
— Ще видя какво ще мога да направя.
— И ако научиш, че някой е разработил ефективен метод за преодоляване на такова блокиране на паметта, ще го приложиш върху мен.
Джинджър беше озадачена, но и значително по-малко обезпокоена, отколкото когато влезе в апартамента на Пабло. Поне бяха стигнали донякъде. Бяха идентифицирали проблема — загадъчно травмиращо преживяване в миналото — и макар да не бяха разбрали всеки детайл, знаеха, че това е тъмно петно, което чака да бъде изследвано. С течение на времето щяха да намерят начин да го изтълкуват и когато го разкриеха, Джинджър щеше да знае каква е причината за пристъпите на пориомания.
— Кажи на доктор Гудхаузен — повтори Пабло.
— Възлагам всичките си надежди на теб.
— Адски си упорита.
— Не. Само настоятелна.
— Своенравна.
— Само решителна.
— Acharnee!5
— Щом се върна в „Пазител на залива“, ще потърся тази дума в речника и ако е обидна, ще съжаляваш, когато дойда пак в четвъртък.
— Не в четвъртък. Проучването ще отнеме време. Няма да те хипнотизирам отново, ако не открия подобен случай, не проследя процедурата и не се уверя, че другите преди мен са успели.
— Добре, но ако не ми се обадиш в петък или в събота, вероятно ще нахлуя с взлом в апартамента ти. Не забравяй, че си най-голямата ми надежда.
— Само поради липса на нещо по-добро.
— Подценяваш се, Пабло Джаксън — каза Джинджър и го целуна по бузата. — Ще чакам да ми се обадиш.
Тя се качи в таксито и си спомни един от любимите афоризми на баща си. „Винаги е най-тъмно преди зазоряване.“ Думите хвърлиха сянка върху надеждата, която бе започнала да изпитва.
3.
Чикаго, Илинойс
Уинтън Толк, висок, добродушен, чернокож полицай, слезе от патрулната кола, за да купи три хамбургера и кока-кола от магазина на ъгъла и остави партньора си Пол Армс зад волана, а отец Брендън Кронин — на задната седалка. Брендън погледна магазина, но не можа да види какво има вътре, защото на стъклата бяха изрисувани елени, венци, ангели и Дядо Коледа. Валеше сняг и според прогнозите до полунощ снежната покривка щеше да стигне двайсет сантиметра, затова на другия ден Коледа щеше да бъде бяла.
Брендън и Пол разговаряха за филми, свързани с този празник, когато от магазина се разнесоха изстрели и на тротоара се изсипа водопад от стъкла.
— По дяволите! Залегни! — извика Пол, грабна револвера си, отвори вратата, слезе и приклекна до колата.
Изумен, Брендън погледна към входа на магазина за сандвичи. Вратата се отвори широко и на прага се появиха двама младежи — чернокож и бял. Чернокожият беше с плетена шапка и дълго, морскосиньо сако и държеше полуавтоматична пушка с рязана цев. Белият беше облечен в карирано ловджийско яке и бе въоръжен с револвер. Те изскочиха бързо навън и чернокожият насочи пушката към патрулната кола. Брендън гледаше право в дулото. Последва изстрел и той беше сигурен, че е прострелян, но стъклото пред лицето му остана непокътнато. Предното стъкло обаче се разби на парчета, които обсипаха таблото и седалката. Брендън се стресна, претърколи се и се хвърли на пода. Сърцето му биеше като обезумяло.
Уинтън Толк има лошия късмет да влезе в магазин, където се извършваше въоръжен обир и вероятно беше мъртъв.
— Хвърли оръжието! — извика Пол Армс.
Разнесоха се два изстрела. От револвер, не от пушка. Но кой бе натиснал спусъка — Пол или мъжът с карираното яке? Чу се още един изстрел. Някой изкрещя. Кой беше ранен?
Брендън искаше да погледне навън, но не смееше да се покаже.
Отец Висажик бе уредил Брендън да пътува като наблюдател с патрулната кола на Уинтън и Армс. Брендън се представи като цивилен консултант, нает от църквата, за да проучи необходимостта от разширяване на програмите за благотворителна дейност — история за прикритие, на която всички повярваха. Районът на Уинтън и Пол беше в покрайнините, в най-бедния и разтърсван от престъпност квартал на Чикаго, където живееха чернокожи, индианци и латиноамериканци. След като патрулира пет дни с двамата полицаи, Брендън се привърза към тях и започна да изпитва силни симпатии и дълбоко състрадание към всички почтени хора, които живееха и работеха в онези полуразрушени сгради и мръсни улици и бяха плячка на хищните чакали сред тях. Брендън се научи да очаква всичко от тези хора, но престрелката в магазина за сандвичи беше най-лошото, което се случи дотогава.
Още един куршум рикошира в колата и я разклати.
Брендън се сви на пода и се опита да отправи молитва към Господ, но от устата му не излязоха думи. Той още не можеше да намери Бога и живееше в ужасна самота.
