Непознати

Ами ако Фей угасеше лампата и Ърни започнеше да пищи като уплашено дете?

Мисълта за такова унижение го накара да стисне зъби от гняв и да отиде до най-близкия прозорец.

Той сложи ръка на завесата и се поколеба. Сърцето му биеше като обезумяло.

Ърни винаги беше силен в очите на Фей, непоклатима скала, на която тя можеше да разчита. Такъв трябваше да бъде един мъж. Не биваше да изменя на Фей. Той трябваше да преодолее необяснимия си страх, преди тя да се върне от Уисконсин.

Устата му пресъхна и кръвта му отново се смрази, когато си представи какво има зад стъклото. Но Ърни знаеше, че единственият начин да се пребори със страха си е като се изправи лице в лице пред него. Това беше урок, на който го бе научил животът. Да бъде смел, да се изправя очи в очи с врага и да повежда битка. Тази философия на действие винаги беше успешна. И сега щеше да има резултат. Прозорецът гледаше към обширни поляни и хълмове с ненаселени земи и единствената светлина идваше от звездите. Ърни трябваше да дръпне завесите, да се вторачи в мрака и да издържи. Конфронтацията щеше да прочисти организма му от страха.

Той дръпна завесите, надникна навън и се опита да си внуши, че непрогледната тъма не е толкова неприятна и с нищо не го заплашва.

Но докато Ърни гледаше, без да помръдва, части от мрака сякаш се преместиха, съединиха се и образуваха едва забележими, но масивни очертания, досущ буци от пулсиращи и по-плътни сенки, дебнещи фантоми, които всеки момент можеше да се нахвърлят върху крехкия прозорец.

Ърни стисна челюсти и допря чело до леденостуденото стъкло.

Дивата пустош на Невада му се стори още по-необятна. Ърни не виждаше планините, но усещаше, че те се смаляват, а равнините между него и тях стават все по-големи и се простират далеч към безкрайността. Изведнъж той се озова в центъра на неописуемо огромна бездна. От всички страни имаше само пустош и мрак, каквито въображението му не можеше да си представи. Ърни установи, че не може да диша. Това беше много по-лошо от онова, което бе изпитвал дотогава. Парализиращ страх. Шокиращ със силата си. И го владееше напълно.

Той усети тежестта на мрака, който неумолимо пълзеше към него, притискаше го и не му позволяваше да диша.

Ърни изкрещя и отскочи назад.

Той падна на колене, а завесите се затвориха. Мракът отново беше скрит. Около Ърни имаше само благословена светлина. Той наведе глава, потрепери и пое дълбоко въздух.

Ърни се завлече до леглото си и дълго лежа там, слушайки ударите на сърцето си, които приличаха на стъпки и ту тичаха, ту вървяха бързо в него. Вместо да реши проблема, смелата конфронтация влоши положението му.

— Какво става? — попита на глас той и се вторачи в тавана. — Какво ми има? Господи, какво става с мен?

Беше двайсет и втори ноември.

4.Лагуна Бийч, Калифорния

Предишния ден, като проява на отчаяна реакция към поредния обезпокоителен епизод на сомнамбулизъм, Доминик Корвези направи всичко, за да капне от умора. Смяташе вечерта да бъде толкова изтощен, че да спи непробудно, досущ камък, заровен от незапомнени времена в недрата на земята. В седем сутринта, когато хладната нощна мъгла още се стелеше в каньоните, половин час прави гимнастика в двора, гледащ към океана, после бяга десет километра по наклонените улици на Лагуна Бийч. Сетне, тъй като денят беше топъл, Доминик си сложи бански и отиде на плажа, където дълго се пече на слънцето и плува. Той обядва в „Пикасо“ и един час се разхожда покрай магазините. Накрая се прибра вкъщи.

Доминик рядко пиеше, но сега гаврътна чашка мартини и заспа, преди да успее да угаси лампата.

Инцидентите на сомнамбулизъм зачестяваха и това се превърна в най-важният проблем в живота му. Този проблем пречеше на работата му. Доминик заряза новата книга, която дотогава вървеше добре. През изминалите две седмици той се събуди девет пъти в дрешника, четири пъти през последните четири нощи. Преживяването бе престанало да бъде забавно и интригуващо. Доминик се страхуваше да заспи, защото тогава не можеше да се контролира.

Предишния ден, в петък, той най-после отиде при домашния си лекар, доктор Пол Коблец, в Нюпорт Бийч, и разказа всичко за сомнамбулизма си, но не искаше и не можа да изрази истинската дълбочина и сериозност на безпокойството си. Доминик беше затворен човек, защото бе прекарал детството си в десетина сиропиталища и под грижите на осиновители, някои от които бяха безразлични, дори враждебно настроени към него и всички имаха изумително краткотрайно присъствие в живота му. Той нямаше желание да споделя най-важните и лични мисли, освен чрез устата на въображаемите герои на романите си.

Коблец не се притесни. Прегледа го и заяви, че Доминик е в отлична физическа форма. Лекарят приписа сомнамбулизма на стрес и на предстоящото публикуване на книгата му.

— Не мислиш ли, че трябва да ми направиш изследвания? — попита Доминик.

— Ти си писател и, разбира се, въображението ти е буйно. Смяташ, че имаш тумор в мозъка, така ли?

— Ами… да.

— Боли ли те главата? Вие ли ти се свят? Зрението ти замъглява ли се?

— Не.

— Прегледах очите ти. В ретините няма промяна, нито симптоми на повишено вътречерепно налягане. Повръщаш ли без причина?

— Не.

— Обзема ли те безпричинен, неистов смях или еуфория? Нещо такова?

— Не.

— Тогава не виждам причина за изследвания на този етап.

— Мислиш ли, че ми е необходима… психотерапия?

— Не, за Бога! Убеден съм, че скоро ще ти мине.

— Предполагах, че може би сънотворни…

— Не, не. Още не. Не вярвам в лекарствата като начална терапия. Ето какво ще направиш, Доминик. Недей да пишеш няколко седмици. Не се занимавай с умствена работа. Прави гимнастика. Движи се. Всяка вечер си лягай толкова уморен, че да не можеш да мислиш за книгата, която пишеш. И след няколко дни ще се излекуваш. Сигурен съм.

В събота Доминик започна лечението, което доктор Коблец му предписа и се отдаде на физическа дейност, макар и с повече всеотдайност и безпощадна настойчивост, отколкото препоръча лекарят.

Но Доминик пак не се събуди в леглото си. Този път беше в гаража.

Събуди се ужасен. Беше се задъхал и сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да разбие гръдния кош с ожесточените си удари. Устата му беше пресъхнала, а ръцете — свити в юмруци. Тялото му беше схванато и го болеше, отчасти от прекомерната гимнастика, но най-вече от неестествената и неудобна поза, в която бе спал. През нощта Доминик явно бе взел две брезентови платнища от лавиците над работния тезгях и се бе свил в тясното пространство зад котела на парното. И сега лежеше там, скрит зад платнищата.

Да, точно така, „скрит“. Той не се беше увил в брезента, за да се стопли, а се криеше в платнищата и зад котела на парното.

Но от какво?

Вероятно от съня. В кошмара си Доминик сигурно бе скочил от леглото и се бе скрил от някакво чудовище. Да. Разбира се. Заплахата в кошмара го караше да ходи насън и да търси скривалище.

Доминик отиде в кабинета си. Ярката утринна светлина го заслепи. Седна зад бюрото, включи компютъра и започна да преглежда текста във файла, в който работеше. Доминик се надяваше, че в съня си е оставил съобщение, което ще му помогне да разбере източника на безпокойството му. Подсъзнанието му