явно знаеше причината, но засега отказваше да я съобщи на съзнанието. Когато Доминик ходеше насън, подсъзнанието поемаше контрола и може би се опитваше да обясни нещата на съзнанието чрез написаното в компютъра. Но още не го беше направило.
Той изключи компютъра. После дълго седя на стола и гледа океана, питайки се какво става.
По-късно, докато отиваше в банята, Доминик намери нещо странно. На килима бяха разпилени гвоздеи, затова трябваше да внимава къде стъпва. Той спря и взе няколко от тях. Всички бяха еднакви. В отсрещната страна на стаята Доминик видя два предмета, които също привлякоха вниманието му. Завесите бяха дръпнати и на пода под прозореца имаше кутия с гвоздеи. Беше пълна до половината, защото част от съдържанието й се бе разпиляло. До кутията имаше чук.
Той го взе и се намръщи.
Какво бе правил през нощта?
Доминик погледна перваза на прозореца и видя три гвоздея, които блестяха на слънчевата светлина.
Съдейки по доказателствата, той се бе готвил да закове прозореца. Господи. Нещо го бе уплашило толкова много, че Доминик бе възнамерявал да закове прозорците и да превърне в крепост къщата си, но преди да се залови с тази задача, явно е бил обзет от страх, бе избягал в гаража и се бе скрил зад котела на парното.
Доминик остави чука, изправи се и погледна през прозореца. Навън имаше отрупани с цветове розови храсти, малка поляна и покрит с бръшлян склон, водещ към друга къща. Прекрасна гледка. Спокойна. Доминик не можеше да повярва, че през нощта нещо се е променило и нещо заплашително се е спотайвало в мрака.
Но въпреки това…
Доминик Корвези дълго гледа как денят става все по-светъл и пчелите кацат на розите, после събра гвоздеите.
Беше двайсет и четвърти ноември.
5.
Бостън, Масачузетс
От инцидента с черните ръкавици минаха две седмици, без да се случи нищо.
В продължение на няколко дни след смущаващата сцена в магазина за деликатеси „Бърнстайн“ Джинджър Вайс беше нервна и очакваше нов пристъп. Сетивата й бяха изострени. Тя внимателно следеше физиологичното и психичното си състояние, търсейки и най-незначителните симптоми на сериозно разстройство и признаци на настъпваща пориомания, но не забеляза нищо тревожно. Главата и мускулите не я боляха и не й се повръщаше. Постепенно самочувствието й се повиши и достигна обичайното си високо ниво. Джинджър се убеди, че лудешкото й бягство се е дължало изцяло на стреса и никога повече няма да се повтори.
Дните й в „Мемориъл“ бяха по-заети от всякога. Джордж Ханаби, завеждащият хирургията, висок и снажен мъж, който говореше и вървеше бавно и изглеждаше измамно ленив, поддържаше натоварен график и тя работеше неизменно до него. Джинджър асистираше в повечето операции — присаждания на аорти, ампутации, поставяне на байпасове, емболектомии, шунтиране, торакотомии, имплантиране на временни и постоянни пейсмейкъри и много други.
Джордж наблюдаваше всяко нейно движение и мигновено забелязваше и най-малкия недостатък в уменията и техниката й. Макар да приличаше на дружелюбен мечок, той беше строг и не търпеше мързел, неспособност или нехайство. Ханаби можеше да бъде безпощаден в критиките си и караше младите лекари да се потят. Презрението му ги вцепеняваше.
Някои млади специалисти го смятаха за тираничен, но на Джинджър й доставяше удоволствие да му асистира, именно защото изискванията му бяха високи. Тя знаеше, че критиката му, макар и понякога унищожителна, е мотивирана единствено от загрижеността му към пациентите, и никой не я приемаше като лична обида. Когато най-после спечели безпрекословното одобрение на Ханаби, Джинджър имаше чувството, че е получила Божията благословия.
Последния понеделник на ноември, тринайсет дни след странния пристъп, тя асистираше в операция по присаждане на байпас на Джон О’Дей, петдесет и три годишен полицай, който бе принуден да се пенсионира рано заради сърдечно-съдово заболяване. Джони беше дебел, с червендалесто лице, разрошени коси, весели сини очи, непретенциозен и винаги усмихнат, въпреки неволите си. Джинджър се привърза към него, защото Джони й напомняше на баща й, макар да не приличаше на него.
Тя се страхуваше, че Джони О’Дей ще умре и това отчасти ще бъде по нейна вина.
Джинджър нямаше основания да смята, че той е по-уязвим от другите пациенти със сърдечни заболявания. Всъщност Джони беше в сравнително малка опасност. Той беше десет години по-млад от пациентите, на които обикновено слагаха байпас и имаше по-големи потенциални възможности да се възстанови. Сърдечното му заболяване не беше усложнено от други, отслабващи организма фактори като флебит или високо кръвно налягане. Перспективите му бяха обещаващи.
Но Джинджър не можеше да се освободи от страха, който я обсебваше все по-силно. В понеделник следобед, с наближаването на часа на операцията, тя ставаше все по-напрегната и стомахът й се сви. За пръв път, откакто бдя до болничното легло на баща си и безпомощно го гледа как умира, Джинджър бе изпълнена със съмнения.
Вероятно опасенията й нарастваха от неоправданата, но натрапчива убеденост, че ако не помогне на този пациент, Джинджър отново ще измени на баща си. А може би страхът й беше напълно неоснователен и после щеше да изглежда глупав и смешен.
Въпреки това, когато влезе в операционната зала, тя се запита дали ръцете й ще треперят. Ръцете на хирурга не трябва да трепват.
Операционната зала беше облицована с бели плочки. Инструментите от неръждаема стомана блестяха. Медицинските сестри и анестезиологът подготвяха пациента.
Джони О’Дей лежеше на операционната маса. Ръцете му бяха разперени и готови за иглите на системата за интравенозно поддържане на живота.
Агата Танди, технически помощник в частна клиника, която Джордж често наемаше, сложи гумените ръкавици на измитите и дезинфектирани ръце на Ханаби и на Джинджър.
Пациентът вече беше под упойка, бе намазан с йод от врата до китката на лявата ръка и покрит със зелен чаршаф от кръста надолу. Дишането му беше бавно, но равномерно.
На стола в ъгъла имаше стереоуредба. Ханаби обичаше да оперира, слушайки музиката на Бах и сега спокойните звуци изпълниха помещението.
Но днес музиката не успокои Джинджър. Стомахът й се бе свил от страх.
Джордж зае позиция пред операционната маса. Агата застана от дясната му страна, до количката с безупречно наредени инструменти. Анестезиологът и другата медицинска сестра следяха показанията на системата за интравенозно поддържане на живота и електрокардиографа. Екипът беше готов.
Джинджър погледна ръцете си. Те не трепереха.
Но тя беше неспокойна.
Въпреки опасенията й операцията мина добре. Както винаги, Джордж Ханаби оперира бързо, уверено и сръчно. На два пъти той отстъпи встрани и поиска Джинджър да извърши части от процедурата.
Тя се изненада, когато установи, че работи с обичайната си увереност и бързина. Страхът и напрежението й проличаха само по по-обилното от обикновено потене. Но сестрата редовно бършеше челото й.
— Всичко мина като по часовник — каза Джордж, след като се измиха.
— Ти си винаги толкова спокоен, сякаш не си хирург… шивач, който прави проба — отговори Джинджър.
— Може и да изглежда така, но винаги съм напрегнат. Затова слушам Бах. Но ти наистина беше напрегната днес.
— Да — призна тя.
— Е, случва се. Важното е да не влияе на уменията ти. Ти работи чудесно, както винаги. Това е разковничето — да използваш напрежението като предимство.
