71.
През половината път Марк Ариман руга пациентката си, като я наричаше с обидни, мръсни думи и се кълнеше, че ще я унижи, изтезава, осакати и разчлени по всевъзможни творчески начини. Този изблик беше присъщ за юноша в пубертета и недостоен за него, но той трябваше да намери отдушник на гнева си.
През втората половина на пътя докторът се замисли дали жената ще се обади в полицията, за да докладва двете убийства. Тъй като беше параноичка, тя може би подозираше, че Киану Рийвс контролира всяка полицейска агенция от местните ченгета до ФБР и в такъв случай щеше да мълчи или поне известно време да мисли и да се суети с властите.
Жената можеше дори да избяга от страната и да се крие, докато измисли стратегия. Тя разполагаше с половин милиард долара и можеше да замине задълго, където Ариман трудно щеше да я открие.
Мисълта, че жената може да изчезне, го разтревожи. На врата му изби пот. Високопоставените му приятели лесно можеха да му помогнат да скрие връзката си с всяко от жестоките престъпления, извършени от други, под негов контрол. Но беше съвсем различно и много по-несигурно да очаква от тях да го прикрият заради убийствата, извършени от собствената му ръка. И това беше една от причините, поради които Ариман не бе поемал такъв риск в продължение на двайсет години. Капките пот се затъркаляха по гърба му.
Обикновено той беше абсолютно самоуверен и за пръв път изпитваше такова нещо. Докторът осъзна, че е по-добре бързо да се съвземе.
Марк Ариман беше господарят на паметта и бащата на лъжите и можеше да посрещне всяка предизвикателство. Е, вярно, напоследък някои неща се бяха объркали, но няколко несполуки от време на време бяха добре дошъл привкус.
Докторът излезе от шевролета и изумено погледна пясъка върху тапицерията и мокета.
Пясъкът и пръстта бяха допустими доказателства в криминален процес. Научният отдел на всеки полицейски участък щеше да е в състояние да сравни състава, структурата и другите отличителни особености на пясъка от мострата, взета от сцената на убийствата и да направи съпоставка.
Ариман остави ключовете на стартера и взе само две неща от шевролета. Завързаното найлоново синьо пликче с изпражненията на Валит и торбичката с шоколадови десерти от „Зелени акри“.
Докторът бързо събу съсипаните си обувки и чорапи, съблече дрехите и ги сложи на купчина на гранитния под на гаража. После остави портфейла, деветмилиметровия пистолет и двайсет и четири каратовата си златна верижка върху две пликчета.
За негово изумление, дори в бельото му имаше пясък. Той се съблече и го хвърли на купчината с другите дрехи.
Ариман ги завърза с колана си, взе ги, грабна и двете торбички и се качи с асансьора в апартамента си на третия етаж.
Той отвори сейфа и сложи пистолета в малката, подплатена кутия с буркана с очите на баща му и след кратко колебание прибави и синьото пликче.
Това беше само временно скривалище за разобличаващия пистолет. До ден-два. Ариман щеше да реши как да се отърве завинаги о него. А кучешките изпражнения можеше да му потрябват още сутринта.
Психиатърът облече светлозелен копринен халат с черен пояс, обади се на управителя на имота и помоли Седрик Хоторн веднага да дойде при него.
Когато Седрик пристигна, Ариман получи достъп до съзнанието му с името на един подозрителен иконом от криминален роман на Дороти Сейърс и после изрецитира активиращото стихче хайку.
Психиатърът не програмираше служителите си в офиса, но в интерес на абсолютната лична неприкосновеност чувстваше, че е наложително да има пълен контрол над двамата най-важни членове на персонала в къщата си. Разбира се, той не използваше властта си, за да се възползва от тях. Те бяха добре платени, имаха превъзходно здравно и социално осигуряване и получаваха достатъчно дълги ваканции.
Ариман инструктира Седрик да закара шевролета до най-близкия клон на благотворителната организация „Добра воля“ и да остави там купчината дрехи. После Седрик трябваше да напълни догоре резервоара и да отиде в Тихуана, Мексико, и да остави там колата незаключена в един от най-опасните квартали, откъдето някой непременно щеше да я открадне. Сетне трябваше да влезе в най-близкия хотел, да вземе кола под наем и да се върне в Нюпорт Бийч преди зазоряване. В момента беше осем вечерта и психиатърът прецени, че Седрик ще се върне в три сутринта. Щом пристигнеше в Ориндж Каунти, Седрик щеше да предаде колата под наем на агенцията на летището и да се прибере вкъщи с такси. Накрая щеше да си легне, да спи два часа и да се събуди отпочинал и без да си спомня, че е ходил някъде.
Някои от задачите щяха да бъдат трудно изпълними, като се има предвид късния час, в който Седрик щеше да пристигне в Мексико, но Ариман му даде пет хиляди долара, за да стори необходимото. А парите не оставяха следи.
— Разбирам — каза Седрик.
— Надявам се да те видя отново жив.
— Благодаря.
Седрик излезе и психиатърът се обади на Нела Хоторн и я помоли веднага да дойде при него.
Нела дойде и Ариман получи достъп до съзнанието й с името на коварния иконом в романа „Ребека“ на Дафни дьо Морие. Той я инструктира да изчисти и измие гаража, да изкопае дълбока дупка в лехите в задния двор и да зарови там найлоновия плик и после да забрави, че е извършила всичко това.
— Накрая се върни в жилището си и чакай по-нататъшни инструкции — заповяда Ариман.
— Разбирам.
Психиатърът отиде в кабинета си. Компютърът се издигаше от бюрото само за седем секунди, но той нетърпеливо барабанеше с пръсти, докато чакаше.
Ариман получи достъп до досиетата на пациентите си и се обади по мобилния телефон на жената, обсебена от Киану Рийвс. Бяха минали по-малко от четирийсет минути, откакто тя избяга.
Жената отговори на четвъртото позвъняване.
— Ало?
Както Ариман подозираше, тя беше в състояние на параноична обърканост и караше безцелно по улиците, докато се опитваше да реши какво да направи по въпроса за онова, на което бе станала свидетел.
Той изпита силно желание да я бе програмирал.
Разговорът щеше да бъде деликатен. Докато инструктираше семейство Хоторн и се занимаваше с други неща, Ариман трескаво мислеше как е най-добре да подходи към нея. Доколкото разбираше, имаше една- единствена стратегия, която може би щеше да успее.
— Ало? — повтори тя.
— Знаеш кой е.
Жената не отговори, защото позна гласа му.
— Каза ли на някого за… инцидента?
— Още не.
— Добре.
— Но ще кажа. Не мисли, че няма да го направя.
Ариман запази спокойствие и попита:
— Гледала ли си филма „Матрицата“?
Въпросът беше излишен, защото психиатърът знаеше, че тя е гледала всичките филми на Киану Рийвс най-малко по двайсет пъти.
— Разбира се, че съм го гледала. Как може да ми задаваш такъв въпрос, ако си ме слушал в кабинета си? Но както обикновено, вероятно си мечтал.
— Това не е само филм.
— А какво?
— Реалност — отговори докторът, насищайки думата с толкова злокобност, колкото позволяваше забележителния му актьорски талант.
Жената не каза нищо.
