паркинга пред „Зелени акри“.
Ариман отиде в банята и няколко пъти изми ръцете си, като грижливо ги изтърка.
Обсебената от Киану Рийвс едва ли щеше да се обади в полицията и да докладва, че докторът е убил двама души на плажа. И едва ли някой друг го бе видял там. Но ако ченгетата се появяха, той не можеше да си позволи да има следи от барут по ръцете си.
Ариман не можеше да се сети за друг детайл, за който трябваше да се погрижи.
Той се върна в спалнята, сви пръст, чукна маршала толкова силно, че фигурата прелетя шест метра и се блъсна в стената, и рече:
— Бум, бум, бум.
Ариман се почувства добре.
Вечерята пристигна.
Животът беше хубав.
Както и смъртта, но само когато ти я причиняваше.
Дъсти и Марти се спуснаха шестстотин метра надолу от Санта Фе, до Албъркърки, изминавайки сто километра за деветдесет минути. Бурята отслабна, но продължаваше да вали сняг.
Те намериха подходящ хотел и платиха в брой, за да е ги проследят по кредитните карти.
Оставиха багажа си в хотелската стая, закараха беемвето в една странична уличка, където скоро нямаше да привлече внимание и го оставиха там. Дъсти искаше да свърши тази работа сам, но Марти отказа да се отдели от него.
Тя избърса волана, таблото, дръжките и другите повърхности, които вероятно бяха докосвали.
Дъсти не остави ключовете в колата. Ако я откраднеха, ченгетата щяха да се свържат със собствениците на беемвето и институтът незабавно щеше да прехвърли издирването си в Албъркърки. Той заключи колата и пусна ключовете през решетките на най-близката канал.
Двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към хотела. Нощта беше студена, но не мразовита и нямаше вятър.
Разходката можеше да е приятна, дори романтична, но сега Дъсти свързваше снега със смъртта и до края на живота си щеше да предпочита да остане на топлото калифорнийско крайбрежие през зимните месеци.
Те купиха бял хляб, пакет сирене, бурканче горчица, царевични пръчици и бира от един денонощен магазин.
Дъсти бе завладян от емоции, благодарен, че е жив, и радостен, защото Марти е до него. Коленете му се огънаха. Той се облегна на един от рафтовете и се престори, че чете етикета на консерва месо.
Но Марти не се заблуди. Тя застана до него, сложи ръка на врата му и преструвайки се, че също чете етикета, прошепна:
— Много те обичам, миличък.
Когато се върнаха в стаята си, Дъсти се обади на авиокомпанията и запази билети за възможно най- ранния полет сутринта.
— Предпочитам да платя в брой, когато взема билетите утре.
Двамата дълго се къпаха под горещата вода.
После седнаха на леглото и си направиха сандвичи със сирене. Бирата беше в пълната със сняг кофа за отпадъци.
Вкусът на сандвичите и царевичните пръчици не беше нито хубав, нито лош. Просто трябваше да ядат нещо, което да им даде сили. А бирата трябваше да им помогне да заспя, ако могат.
Не разговаряха много. Ако им провървеше да живеят, вероятно никога повече нямаше да говорят за онова, което се случи при руините. Животът беше твърде кратък, за да размишляват върху кошмари, вместо да мечтаят.
Двамата ядяха и гледаха телевизия.
Екранът се изпълни с военни самолети. Експлозии в нощта, някъде в другия край на света.
По съвет на експертите по международни отношения най-мощният алианс в света отново се опитваше да помири двете враждуващи фракции и да ги накара да седнат на масата за преговори, като бомбардираше цивилни инфраструктури — мостове, болници, електроцентрали, магазини за видеокасети под наем, водопроводни инсталации, църкви и заведения за сандвичи. Съдейки по новините, никой от политиците, представителите на медиите и високопоставените личности в социалната йерархия не поставяха под съмнение морала на операцията. Дебатът между експертите се фокусираше върху въпроса колко милиони килограми бомби трябваше да бъдат хвърлени, за да предизвикат народен бунт срещу правителството на прицел и да се избегне повсеместна война.
— За хората, които бяха в заведението за сандвичи, това вече беше война — отбеляза Марти.
Дъсти изключи телевизора.
Те се нахраниха, изпиха по две бири и си легнаха, като се държаха за ръцете.
Предишната нощ сексът беше утвърждаване на живота, но сега изглеждаше като богохулство. Но им беше необходима близост.
— Ще се измъкнем ли от всичко това? — попита Марти.
— Не знам — откровено призна Дъсти.
— Онези хора в института… С каквото и да се занимават, те не знаеха, че съществуваме, преди да дойдем тук. Подгониха ни само за да защитят Ариман.
— Да, но сега Закари и Кевин са мъртви.
— Те вероятно гледат прагматично на този факт. За тях това е цената, която плащаш, когато работиш в този бизнес. Ние нямаме нищо срещу тях. Но представляваме заплаха.
— Е, и?
— Ако Ариман умре… дали ще ни оставят на мира?
— Може би.
Двамата се умълчаха.
Нощта беше толкова тиха, че Дъсти сякаш чуваше как снежинките падат на земята навън.
— Можеш ли да го убиеш? — попита той.
— Не знам. А ти? Да го застреляш… хладнокръвно? Да се приближиш до него и да натиснеш спусъка?
— Може би.
— Не, не мисля, че мога да го убия. Нито него, нито някой друг. Не и отново.
— Знам, че не искаш. Но смятам, че щом се налага, можеш да го направиш. Аз също.
За своя изненада, Дъсти започна да й разказва за оптическата си илюзия, която го бе заинтригувала, когато беше малък, за гората, превръщаща се в град, ако я погледнеш от друг ъгъл.
— Какво общо има това? — попита Марти.
— Тази нощ аз
— И двата сме реални. И в това няма нищо лошо.
Дъсти се успокои, защото разчиташе на мнението й.
— Трябва да има начин да се измъкнем — заспивайки, прошепна Марти. — Само трябва да… променим ъгъла.
Може би тя имаше право. Но Дъсти не виждаше изход.
72.
Самолетът излетя от летището на Албъркърки. Марти беше схваната и усещаше болки по тялото си от преживяното предишния ден. Чувстваше се уморена и стара. Дъсти четеше „Научи се да обичаш“, за да разбере по-добре врага им. Марти допря чело до прозореца и се втренчи в покрития със сняг град, който бързо изчезваше под тях. Светът бе станал толкова страшен, че сякаш излиташе от Истанбул или от някоя
