— Разбирам.
— Възложил съм ти много важна задача и съм убеден, че ще я изпълниш безупречно.
— Благодаря.
— Моля.
Ариман затвори телефона и изпита желание да бе имал възможност да програмира семейство Ламптън — непоносимия Дерек, курвата Клодет и малоумния им син — и да ги използва като марионетки. За съжаления те знаеха за него и сигурно го подозираха и едва ли щеше да му се предостави шанс да се приближи до тях достатъчно, за да проведе три дълги сеанса на програмиране.
Но въпреки това Ариман бе изпълнен с ентусиазъм. Триумфът предстоеше.
Сок от череши. Мъртъв глупак в Малибу. Себе си люби.
Съвършено. Психиатърът вдигна наздравица в чест на поетичния си гений.
73.
Къщата в Малибу изглеждаше съвършена. Покрив с плочи. Дъски от сребрист кедър. Рамки на прозорците и капаци, боядисани в морскосиньо. Голяма веранда с бели люлеещи се столове и пейка-люлка и двор с безупречно подстригана трева и цветя и ограда от бели колчета.
Къщата сякаш беше от приказките, но като я видя, както винаги, Дъсти усети, че макар да я посещаваше само за пети път откакто преди двайсет години я напусна, сърцето му се смразява.
Той не се осмеляваше да мисли за малката им къща в Корона Дел Мар. Ако наистина беше изгоряла до основи, както твърдеше Ариман, Дъсти не беше готов да се справи с чувствата, които щяха да го обземат. Вярно, вещите бяха заменими, но ако си живял щастливо в някого в къщата и си бил обичан и имаш хубави спомени, тогава не може да не преживееш тежко загубата й.
Дъсти не смееше да мисли и за Скийт, и за Чешита. Ако Ариман говореше истината и ги бе убил, светът и сърцето на Дъсти щяха да станат по-мрачни от всякога. Той се вцепеняваше при мисълта за загубата на любимия си брат и на приятеля си Фостър. Чешита беше особняк, но и мил, и добродушен човек и верен приятел.
Клодет отвори вратата и както винаги, Дъсти остана поразен и обезоръжен от красотата й. Тя беше на петдесет и две, но изглеждаше трийсет и пет годишна и несъмнено щеше да привлича погледите на мъжете и когато станеше на осемдесет и пет. Баща му, втория от четиримата й съпрузи, веднъж каза: „Откакто се е родила, Клодет изглежда страхотно апетитна. Всеки ден светът я гледа и устата му се пълни със слюнка.“ Тези думи бяха толкова уместни, кратки и ясни, че Тревър вероятно ги бе прочел някъде, а не ги бе измислил, и макар да изглеждаха груби, бяха верни. Тревър не коментираше сексапилността й. Той имаше предвид хубостта й като идеал. Клодет привличаше мъже, жени, бебета и възрастни хора. Всички искаха да бъдат близо до нея и когато я гледаха, в очите им се четеше не само надежда и възторг, но и нещо различно и загадъчно. Но любовта, която мнозина й даваха, беше незаслужена и несподелена. Очите й бяха почти като на Дъсти — сиво-сини, но не толкова сини като неговите. И в тях той никога не бе съзирал онова, което всеки син копнее да види в очите на майка си, нито имаше причина да мисли, че тя желае или ще приеме обичта му.
— Шъруд — каза Клодет, без да го прегърне, целуне или стисне ръката му. — Всички ли млади хора напоследък ходят на гости, без да се обадят предварително?
— Майко, знаеш, че името ми не е Шъруд.
— Шъруд Пен Роудс. Пише го на свидетелството ти за раждане.
— Много добре знаеш, че го промених по съдебен ред…
— Да, когато беше осемнайсетгодишен, бунтар и още по-глупав, отколкото си сега.
— От малък всичките ми приятели ме наричаха Дъсти.
— Приятелите ти винаги са били класови несретници, Шъруд. Винаги си дружал с неподходящи хора. И това е толкова рутинно, че изглежда преднамерено.
—
— Здравей, Клодет — каза Марти.
— Скъпа — рече Клодет, — моля те, упражни доброто си влияние върху това момче и настоявай да се прекръсти с някое по-подходящо име за възрастен човек.
Марти се усмихна.
— Аз харесвам Дъсти — и името, и момчето.
— Мартина. Ето, това е истинско име.
— Предпочитам да ме наричат Марти.
— Знам. Жалко. Не си много добър пример за Шъруд.
— Дъстин — настоя Дъсти.
— Не и в моята къща — възрази Клодет.
Колкото и време да бе изминало от предишното му посещение, Дъсти винаги беше посрещан по този резервиран начин — не само със спор за името му, но и понякога с дълги коментари за дрехите и прическата му или с въпроси дали си е намерил „истинска“ работа или още боядисва къщи. Веднъж Клодет го държа на верандата и обсъжда политическата криза в Китай най-малко пет минути, които му се сториха цял час. Накрая тя винаги го поканваше да влезе, но той никога не беше сигурен дали ще му позволи да прекрачи прага.
Веднъж Скийт много се бе развълнувал, след като гледа филм с Никълъс Кейдж в ролята на ангел. Идеята на филма беше, че на ангелите не им е позволено да изпитват романтична любов или други силни чувства. Те трябваше да останат само интелектуални същества, за да служат на човечеството, без да се въвличат емоционално. Според Скийт това обясняваше майка им, на чиято красота можеха да завидят дори ангелите, но която беше по-студена и от чаша неподсладена лимонада в разгара на лятото.
Клодет най-после отстъпи назад и ги покани да влязат без дума или жест.
— Единият син се появява с… гост посред нощ, а другият със съпругата си. И не се обаждат предварително. Знам, че и двамата взимахте уроци по добри обноски и държание, но очевидно парите са били пропилени напразно.
Дъсти предположи, че другият син е Младши, който беше на петнайсет години и живееше тук, но когато влязоха, Скийт се втурна надолу по стълбите и ги поздрави. Той изглеждаше по-блед и слаб, отколкото когато го видяха последния път, и имаше тъмни кръгове около очите, но беше жив.
Дъсти и Марти го прегърнаха и Скийт изохка няколко пъти.
— Мислехме, че си… — изумен, каза Дъсти.
— Казаха ни, че си… — рече Марти.
Преди някой от тях да успее да довърши мисълта си, Скийт надигна пуловера и фланелката си и гордо заяви:
— Рани от куршуми!
На гърдите и стомаха му имаше четири ужасяващи синини.
— Рани от куршуми? — озадачено попита Дъсти.
— Ами, щяха да бъдат, ако двамата с Чешита не бяхме с кевларени жилетки.
Дъсти изпита потребност да седне. И Марти се разтрепери. Но те бяха дошли тук поради неотложна причина и можеше да допуснат фатална грешка, ако се забавеха.
— Но защо сте били с кевларени жилетки?
— Добре, че не ги поискахте, когато тръгнахте за Ню Мексико — отговори Скийт. — Двамата с Чешита решихме да помогнем с нещо и започнахме да следим доктор Ариман.
—
— Проследихме го с пикапа на Чешита…
— Накарах ги да го паркират в гаража — прекъсна го Клодет. — Не искам хората да виждат онова превозно средство пред дома ми.
— Пикапът е страхотен — възрази Скийт. — Както и да е, за всеки случай облякохме кевларените жилетки и го проследихме, но той ни надхитри. Помислихме, че сме го изпуснали и отидохме на плажа,
