Клодет се приближи до съпруга си, плъзна ръка около кръста му, прегърна го и закачливо каза:
— Когато глупаците като онзи Марк Ариман бъдат унижени от остроумието на моя Дерек, те никога не го забравят.
— Как го разобличи? — настоя Марти.
— С аналитични есета в две от най-добрите списания — отговори Ламптън. — Изложих на показ безсмислените му теории и безсъдържателната проза.
— Защо?
— Бях отвратен от факта, че много психолози го възприемат сериозно. Този човек не е интелектуалец, а позьор.
— Само това ли? Две есета?
Острите зъби на Ламптън заискряха. Кожата в ъгълчетата на очите му се набръчка, сякаш току-що бе съзрял мишка, която възнамеряваше да хване и да разкъса на парчета.
— О, Клодет, мисля, че те не разбират какво е да си мишена на войната на Ламптън, нали?
— Мисля, че разбирам — каза Скийт, но нито майка му, нито вторият му баща го чуха.
— Есета в две престижни списания — продължи Ламптън. — Хитра партизанска война. И пародия на неговия стил в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“…
— Страхотно смешна — увери ги Клодет.
— Освен това написах рецензия за най-новата му книга. Отпечатаха я седемдесет и осем вестници в цялата страна. Имам изрезка от всичките. Можете ли да си представите, че онова ужасно творение е било в списъка на „Таймс“ за най-търсени книги седемдесет и осем седмици?
— Имаш предвид „Научи се да обичаш“? — попита Марти.
— Тази популярна психична тъпотия — заяви Ламптън. — Вероятно е нанесъл повече поражения върху психиката на американците от всяка друга книга, публикувана през десетилетието.
— Седемдесет о осем седмици много ли са? — попита Дъсти.
— За книга от тази категория — цяла вечност.
— А колко време беше в списъка последната ти книга?
— Всъщност не съм броил седмиците. Въпросът не е в популярния успех. Най-важното е качеството на книгата, какво е влиянието й върху обществото и на колко хора е помогнала.
— Струва ми се, че книгата ти беше в списъка дванайсет или четиринайсет седмици — каза Дъсти.
— О, не. Повече — възрази Ламптън.
— Тогава петнайсет.
Ламптън се хвана в собствения си капан и погледна Клодет за помощ.
— Двайсет и две седмици — каза тя. — Дерек не се интересува от тези неща, но аз ги следя. Гордея се с него. Двайсет и две седмици е отлично постижение за сериозна книга.
— Е, разбира се, тогава имаш проблем, защото популярните психични тъпотии винаги се харесват повече от едно сериозно произведение — рече Ламптън. — Може и да не помогне на никого, но се чете лесно.
— Американската публика е мързелива и лошо образована, сякаш се нуждае от убедителен психологически съвет — добави Клодет.
— Говорим за „Осмели се да бъдеш най-добрия си приятел“ на Дерек — каза Дъсти на Марти.
— Не можах да я прочета до края — рече Скийт.
— Достатъчно си умен, за да го направиш — каза Клодет, — но когато не си взимаш лекарствата, неспособността ти да учиш се възвръща и не можеш да прочетеш дори името си.
Дъсти погледна към всекидневната и се запита гости са стигнали по-нататък от фоайето.
Скийт събра още малко смелост.
— Нямам проблем да прочета фантастичните си романи и без да взимам лекарства.
— Фантастичните романи са част от проблема ти, Холдън — рече Ламптън, — а не част от лечението.
— И каква е онази партизанска война, за която спомена? — попита Дъсти.
Всички го погледнаха озадачено.
— Каза, че водиш хитра партизанска война срещу Марк Ариман.
— Елате, ще ви покажа — каза Ламптън и ги поведе нагоре по стълбите.
Валит чакаше в коридора на втория етаж, очевидно защото се боеше да се приближи до военната зона във фоайето.
Марти и Дъсти спряха да го погалят и почешат под брадичката и зад ушите. В замяна кучето ги близна и размаха опашка.
Ако имаше избор, Дъсти би предпочел да седне на ода и да прекара с Валит остатъка от деня. Освен Скийт само лабрадорът го посрещна радостно, откакто прекрачи прага на тази къща.
Ламптън потропа на една от вратите в коридора, обърна се към Дъсти и Марти и ги подкани:
— Хайде, хайде.
Клодет и Скийт влязоха в друга стая — кабинета на Ламптън.
Марти и Дъсти последваха Ламптън, който влезе, без да дочака отговор, и се озоваха в стаята на Младши. Дъсти не бе влизал там от четири години, откакто Дерек Младши беше единайсетгодишен. Тогава стените бяха облепени с плакати на баскетболни и футболни звезди.
Сега всичко беше боядисано в лъскаво черно и стаята изглеждаше мрачна, макар да светеха лампи от триста вата. Желязната рамка на леглото, чаршафите и покривката също бяха черни. Както и бюрото, столовите и лавиците. Прекрасният под от ясеново дърво също беше боядиса в черно. Само книгите бяха разноцветни и закачените на тавана две знамена — едното червено със свастиката на Адолф Хитлер и другото, пак червено, със сърпа и чука на бившия Съветски съюз. Преди четири години лавиците бяха отрупани с томове за спортна и научна фантастика. Сега на тяхно място имаше книги за Дахау, Аушвиц, Бухенвалд, съветските лагери гулаг, Ку Клус Клан, Джак Изкормвача и съвременни, действително съществуващи серийни убийци и атентатори.
Младши беше с бели маратонки, бели чорапи, сив панталон и бяла риза. Той лежеше на леглото и четеше книга, на чиято корица беше изобразена купчина разложени човешки тела.
— Хей, братко, как си? — непохватно попита Дъсти. Той никога не знаеше какво да каже на природения си брат и всъщност двамата бяха непознати. Дъсти бе избягал от дома си преди дванайсет години, когато Младши беше едва на три.
— На умрял ли ти приличам? — намусено попита Дерек Младши.
Всъщност момчето изглеждаше
— Какво е това? — попита Дъсти и посочи черната стая и знамената на тавана.
— На какво ти прилича? — попита Младши.
— Пост-готика.
— Готиката е за деца.
— Изглежда, практикуваш за смъртта — рече Марти.
— Наблизо си.
— Какъв е смисълът на всичко това?
Младши остави книгата.
— Какъв е смисълът на всичко друго?
— Имаш предвид, че всички ще умрем?
— Затова сме се родили. Да мислим за смъртта. Да гледаме как се случва на другите хора. Да се подготвим за нея. И после и ние да умрем.
— Какво е това? — повтори Дъсти, но този път отправи въпроса към втория си баща.
— Повечето юноши като Дерек минават през период на засилен интерес към смъртта и всеки смята, че мислите му са по-задълбочени от тези на предишния — каза Ламптън, говорейки за сина си така, сякаш
