остане вкъщи. По време на вечерята — ако изобщо беше в състояние да хапне нещо — Марти смяташе да разкаже на Дъсти за смущаващите се събития през деня и се притесняваше, че някоя сервитьорка или другите посетители на заведението може да я чуят. Пък и не искаше да бъде на публично място, ако пак й се случеше нещо.
От друга страна, ако останеха вкъщи, едва ли щеше да може да приготви вечеря…
Погледът й се спря на редицата ножове на стената до мивката.
Ръцете й се разтрепериха.
Лъскавите остриета блестяха толкова силно, че сякаш не само отразяваха светлината, но и я излъчваха.
Марти отмести очи, но ножовете мигновено привлякоха погледа й.
Тя знаеше, че не е в състояние да извърши насилие срещу друго човешко същество, освен ако не й се наложеше да отбранява себе си или онези, които обича. Съмняваше се дали може да се самонарани.
Но въпреки това при вида на ножовете, Марти се разтревожи толкова много, че стана и започна неспокойно да обикаля стаите, после излезе на верандата.
Сърцето й биеше толкова силно, че цялото й тяло се тресеше от ударите му. Зрението й пулсираше от мощния приток на кръв. Краката й трепереха. Тя се подпря на колоната.
За да се отдалечи от ножовете, Марти трябваше да излезе навън, на дъжда. Но където и да отидеше, тя щеше да вижда остри предмети, инструменти и прибори, които можеше да се използват за нещо лошо.
Трябваше да се успокои и да избие от главата си тези странни мисли.
Тя се опита да поеме бавно и дълбоко въздух, но дишането й стана още по-учестено.
Затвори очи, опитвайки се да се отпусне, но безпокойството й нарасна и й се зави свят.
Марти явно нямаше да може да се овладее, докато не събереше смелост да се върне в кухнята и да погледне онова, което бе предизвикало пристъпа на тревога. Ножовете. Трябваше да се справи с тях, пир това бързо, преди постоянно нарастващото безпокойство да прерасне в паника.
Тя се обърна и се приближи до отворената врата.
Отвъд прага се намираше любимият й дом, където беше по-щастлива отвсякога, но сега мястото й се струваше непознато, досущ къща на странник.
Марти влезе, поколеба се, после затвори вратата след себе си.
20.
Макар да бяха силно зачервени, ръцете на Скийт не бяха изгорени. Том Уонг ги намаза с кортизон.
Скийт беше странно унесен и не отговаряше на въпросите. Том му взе кръв, за да я изследват за наркотици. При постъпването му в „Нов живот“ го бяха съблекли и претърсили за забранени вещества, но не бяха намерили нищо.
— Може да е закъснял, вторичен ефект от онова, с което се е надрусал сутринта — предположи Том и отиде да занесе кръвната проба в лабораторията.
През последните няколко години, по време на най-лошите си периодични фази на пристрастяване, Скийт се бе държал изключително странно, но Дъсти за пръв път виждаше този кататоничен поглед.
Валит изглеждаше толкова притеснен от състоянието на Скийт, че забрави правилата в клиниката и се сви на креслото.
Дъсти разбираше тревогата му и не му направи забележка. Той седна на леглото до брат си.
Хлапето лежеше по гръб. Беше се втренчил в тавана. Лицето му беше спокойно и отпуснато като на медитиращ йога.
Дъсти си спомни с каква настойчивост и емоционалност бе написано името на страниците от тефтерчето и измърмори:
— Доктор Йен Ло.
Макар и още изолиран от света около него, Скийт проговори:
— Слушам — повтори той, както бе направил, когато Дъсти за пръв път спомена онова име.
— Какво слушаш?
— Какво слушам?
— Какво правиш?
— Какво правя?
— Попитах те какво слушаш?
— Теб.
— Добре. Кажи ми кой е доктор Йен Ло.
— Ти.
— Аз? Аз съм брат ти. Забрави ли?
— Това ли искаш да кажа?
Дъсти се намръщи.
— Ами, това е истината, нали?
Лицето на Скийт остана отпуснато и безизразно.
— Това ли е истината? Объркан съм.
— Аз също. — Дъсти се поколеба, питайки се колко отдалечен от реалността може да е Скийт. — Знаеш ли къде си?
— Къде съм?
— Знаеш ли?
— Знам ли?
— Не можеш ли да се огледаш?
— Мога ли?
— Огледай се.
Скийт мигновено вдигна глава и огледа стаята.
— Сигурен съм, че знаеш къде си — рече Дъсти.
— В клиника „Нов живот“.
Скийт отново отпусна глава на възглавниците. Очите му пак се втренчиха в тавана и след миг направиха нещо странно.
Дъсти се наведе към брат си и се вгледа в лицето му.
На светлината на нощната лампа дясното око на Скийт изглеждаше златисто, а лявото имаше по-тъмен, меднокафяв оттенък. Това му придаваше смущаващ вид, сякаш в него живееха две личности.
Но не зрителната илюзия привлече вниманието на Дъсти. Той изчака малко и пак видя как очите на Скийт бързо потрепнаха за няколко секунди, после отново се втренчиха неподвижно.
— Да, в клиника „Нов живот“ — потвърди Дъсти. — И знаеш защо си тук, нали?
— За да изхвърля отровата от организма си.
— Точно така. Но взе ли нещо, откакто постъпи тук? Успя ли да внесеш наркотици?
Скийт въздъхна.
— Какво искаш да кажа?
Очите на Скийт отново потрепнаха. Дъсти отброи секундите. Пет. После хлапето мигна и погледът му се втренчи.
— Какво искаш да кажа? — повтори той.
— Истината — насърчи го Дъсти. — Кажи ми, че си внесъл наркотици тук.
— Не съм.
— Тогава какво ти има?
— Какво искаш да ми има?
— По дяволите, Скийт.
Хлапето се намръщи.
— Не трябва да бъде така.
