Марти беше на двайсет и осем години и дотогава в живота й нямаше паника, а сериозно чувство на принадлежност, спокойствие, цел и връзка със сътворението, защото баща й я бе възпитал да вярва, че всеки живот има смисъл. Боб Усмихнатия казваше, че ако се ръководиш от смелостта, честността, самоуважението, почтеността и състраданието и научаваш уроците, които светът ти преподава, накрая ще разбереш смисъла на съществуването си, вероятно дори на този свят, но със сигурност в отвъдния. Такава философия гарантираше по-лек живот и повече оптимизъм за онези, които бяха убедени в безсмислието му. Но сега, необяснимо защо, паниката нахлу в живота на Марти и я накара да върши безумни неща.
Тя вдигна капака на контейнера, хвърли вътре кутията с ножовете и го затвори.
Би трябвало да изпита облекчение.
Но безпокойството й нарасна.
Нищо не се беше променило. Марти знаеше къде са ножовете и можеше да ги вземе, ако решеше. Те нямаше да бъдат извън обсега й, докато сутринта боклукчийският камион не ги откараше.
Нещо по-лошо, ножовете не бяха единствените инструменти, които можеха да осъществят ужасните й мисли. Ярко боядисаната къща можеше и да изглежда уютна и спокойна, но всъщност представляваше арсенал, пълен с оръжия. Ако човек решеше да извърши кръвопролитие, множество привидно безобидни предмети можеше да бъдат използвани като смъртоносни остриета.
Отчаяна, Марти притисна длани до слепоочията си, сякаш можеше да потисне хаоса от страшни мисли, които бушуваха и крещяха в тъмните, криволичещи лабиринти на съзнанието й. Главата й пулсираше и сякаш изведнъж бе омекнала. Колкото по-силно притискаше ръце до слепоочията си, толкова повече нарастваше душевния й смут.
Действай. Боб Усмихнатия казваше, че действието е отговорът на повечето проблеми. Страхът, отчаянието, депресията и до голяма степен гневът произлизат от чувството, че сме безсилни и безпомощни. Пристъпването към действие, за да решим проблемите си, е здравословно, но трябва да прилагаме и интелигентност, и морално отношение, ако се надяваме да постъпим правилно и ефективно.
Марти нямаше представа дали постъпва правилно или ефективно, когато избута контейнера за смет от заграждението и го затъркаля по задния двор. Прилагането на интелигентност и устойчиви морални принципи изискваше спокойно съзнание, но тя бе завладяна от психична буря, която се засилваше с всяка изминала секунда.
Мари знаеше какво трябва да стори, но не можеше да чака да се успокои, за да вземе решение. Тя трябваше да действа, да направи нещо, защото ако дори само за миг застанеше неподвижно, мрачните мисли я обземаха още по-ожесточено. Осмелеше ли се да спре, за да поеме дълбоко въздух, Марти щеше да бъде пометена от паниката. Но ако се движеше, имаше шанс инстинктивно да постъпи правилно и поне малко да се успокои.
Освен това дълбоко в душата си тя чувстваше, че трябва да възвърне самоконтрола си преди настъпването на нощта. По-примитивните от нас нощем изпълзяват на повърхността, призовани от луната и студената пустош между звездите. За чудовищата злото вероятно изглежда прекрасно на тъмно. С падането на мрака, пристъпът на паника можеше да се изроди в нещо по-лошо, дори в безумие.
Макар че дъждът беше спрял, от хоризонт до хоризонт се стелеха тъмни облаци и преждевременно настъпилият здрач помрачаваше деня.
От мократа трева, гниещите листа и блестящите от водата храсти се разнасяше мирис на тор.
Марти с безпокойство осъзна, че някаква ужасна половина от нея изпитва ентусиазъм от настъпването на нощта, когато изпълзяват всички зловещи същества. Тя почувства не само страх, но и завладяваща потребност, за която не се осмеляваше дори да мисли.
Марти трябваше да продължи да се движи и да превърне дома си безопасно убежище, където да не остане нищо, което би могло да бъде опасно, ако попадне в ръцете на злосторник.
Персоналът на „Нов живот“ се състоеше предимно от болногледачи и терапевти, но от шест сутринта до осем часа вечерта имаше лекар. В момента беше дежурен доктор Хенри Донклин, когото Дъсти познаваше от предишния курс на лечение на Скийт в клиниката.
Доктор Донклин имаше къдрави бели коси и розова и забележително гладка за възрастта му кожа и лицето си на херувимче приличаше на преуспяващ телевизионен евангелист, макар че му липсваше необходимата лигавост, характерна за мнозина от онези електронни проповедници.
След като приключи с частната си практика, доктор Донклин установи, че пенсионирането е по-лошо от смъртта. Той постъпи в „Нов живот“, защото работата там си заслужаваше и макар да не беше предизвикателна, го спасяваше от скуката.
Донклин стисна лявата ръка на Скийт, който реагира едва-едва, сетне успешно повтори това с дясната.
— Няма видими признаци на парализа, нито хърка, като диша. Бузите му не се издуват, когато издишва въздуха.
— Зениците му са еднакво широки — отбеляза Том Уонг.
Донклин провери очите на Скийт и продължи прегледа.
— Кожата не е лепкава. Температурата на повърхността е нормална. Бих се изненадал, ако е апокалиптична кома. Не е кръвоизлив, нито емболия или тромбоза. Но няма да пренебрегваме тази вероятност и ще го закараме в болница, ако бързо не поставим диагноза.
Дъсти си позволи умерена доза оптимизъм.
Валит стоеше в ъгъла и съсредоточено наблюдаваше процедурите. Вероятно беше нащрек, очаквайки връщането или повторението на онова, което преди малко го бе накарало да наостри уши и да излезе от стаята.
Лекарят даде указания на Том да сложи катетър на Скийт, за да му вземе урина за изследване, после се наведе над пациента и каза:
— Дъхът му не е сладникав, но искам да видя дали в урината му има албумин и захар.
— Той не е диабетик — рече Дъсти.
— Не ми прилича на уремична кома — отбеляза лекарят. — Няма такива симптоми. Пулсът му е силен и бърз. Кръвното налягане е повишено.
— Възможно ли е само да спи? — попита Дъсти.
— За да спиш толкова дълбоко трябва да те е омагьосала зла вещица или да си отхапал от червената ябълка на Снежанка.
— Въпросът е там, че преди малко му се ядосах, защото се държеше странно, казах му да заспи и той веднага заспа.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че си вещица?
— Още съм бояджия.
Донклин поднесе към носа на Скийт шишенце амоняк, но хлапето не се събуди.
Контейнерът за отпадъци съдържаше само кутията с ножовете и колелата му бяха големи, затова Марти лесно успя да го избута до стъпалата на задната веранда.
Тя смяташе да го вкара вътре, но осъзна, че така ножовете пак ще бъдат в къщата.
Марти спря, смразена от колебание.
Най-важната й задача беше да изнесе от дома си всички потенциални оръжия. Преди да падне мракът. Преди да предаде повече контрол на примитивната си половина.
Но докато стоеше неподвижно, я обзе още по-силен страх.
Тя докара контейнера до прага на верандата, махна капака и го сложи на пода.
После отиде в кухнята, отвори чекмеджето на шкафа и огледа съдържанието — малки и големи вилици и ножове.
