Марти се върна във всекидневната.
Не миришеше на газ. Нито се чуваше съскане.
Тя се успокои малко и отиде в кухнята, но отново се притесни, че е пуснала газта.
Това беше абсурдно. Марти не можеше да прекара остатъка от живота си, като непрекъснато ходи до всекидневната и проверява камината. Тя не страдаше от пиромания или амнезия, за да не помни какво прави.
Неизвестно защо, Марти се замисли за вътрешната чакалня на доктор Ариман, където по време на сеанса на Сюзан бе прочела част от един роман. Помещението беше приятно за четене. Нямаше прозорци. Нито досадна музика. Нищо не те разсейваше.
Стая без прозорци. Но въпреки това не беше ли стояла пред огромен прозорец, през който гледаше как по крайбрежието се излива проливен дъжд?
Не, това беше сцена в романа.
— Изключително вълнуващ — каза на глас тя, макар че беше сама. — Написан е добър. Сюжетът е увлекателен, а героите — колоритни. Харесва ми.
Изведнъж Марти се разтревожи от усещането за пропуск във времето. Тя почувства, че в деня й бе имало празнота, през която се бе случило нещо ужасно.
Марти погледна часовника си и се изненада, че е станало толкова късно. Пет и дванайсет минути. Денят бе отминал заедно с дъжда.
Тя нямаше представа кога бе отишла във всекидневната, за да провери камината. Вероятно преди минута. А може би преди четири или десет минути.
Навън се бе стъмнило. Марти не си спомняше кога е паднал мракът. Ако в деня й имаше празнота, това трябва да е станала, докато беше до камината във всекидневната.
Тя хукна към предната част на къщата. Територията, през която мина, беше позната и същевременно различна от онази сутринта. Сега никое пространство не беше правоъгълно или квадратно, а всичко променяше очертанията си. Таванът изглеждаше леко нагъна. Силното й безпокойство явно понякога придаваше на физическия свят форми, макар Марти да знаеше, че тази сюрреалистична пластичност е въображаема.
Във всекидневната не се чуваше съскане и не миришеше на газ.
Ключът за стартера на колата беше на полицата. Марти се втренчи в него и предпазливо отстъпи назад, излизайки от стаята.
Тя стигна до коридора и погледна часовника си. Пет и тринайсет. Беше изминала една минута. Нямаше празнота във времето.
Треперейки неудържимо, Марти отиде в кухнята и отново погледна часовника си. Още беше пет и тринайсет. Нямаше й нищо. Не бе изпаднала в пристъп на пиромания. Не можеше да се е върнала във всекидневната и да е пуснала газта.
В бележката си Дъсти бе обещал да се върне към пет часа. Той закъсняваше. Обикновено Дъсти беше точен. И изпълняваше обещанията си.
— Моля те, Господи — каза Марти, стъписана от окаяния тон на гласа си и от треперенето, което изменяше думите й, — доведи го вкъщи. Много те моля, Господи, помогни ми. Накарай Дъсти
Дъсти щеше да вкара микробуса в гаража. Но там беше опасно, защото имаше безброй остри инструменти, смъртоносни машини, отровни вещества и запалими течности.
Марти реши да го чака в кухнята. В гаража нямаше да му се случи нищо лошо, ако тя не беше там. Единствената реална заплаха беше самата Марти.
От гаража Дъсти щеше да влезе в кухнята. Марти трябваше да бъде сигурна, че е изнесла оттам всичко, което можеше да се използва като оръжие.
Но да продължава да изхвърля от къщата остри предмети и токсични вещества, беше чиста лудост. Тя никога не би наранила Дъсти. Марти го обичаше повече от живота си. Тя би умряла за него. Знаеше, че и той би направил същото за нея. Не можеш да убиеш човек, когото обичаш толкова много.
Но съзнанието й бе завладяно от необясним страх и опасенията й нарастваха с всяка изминала минута.
24.
Скийт седеше в леглото. Беше подпрян на възглавници. Лицето му беше бледо, очите — хлътнали, — а устните — по-скоро сиви, отколкото розови. Изражението му излъчваше сломено и трагично достойнство, сякаш Скийт не беше само една от легионите изгубени души, бродещи из руините на рушащата се съвременна култура, а болен от туберкулоза поет, който живееше в далечното минало, много по-невинно от този нов век, и се бореше не с пристрастяването си и не срещу стотиците години на бездушни философии, отричащи целта и смисъла на живота, а само срещу упоритите бактерии на заболяването си.
Дъсти стоеше до прозореца и може би гледаше нощното небе, разгадавайки съдбата си по структурата на буреносните облаци. Краищата им изглеждаха позлатени, защото бяха озарени от светлините на предградието, над което се носеха.
Всъщност мракът бе преобразил стъклото в черно огледало, което позволяваше на Дъсти да вижда отражението на Скийт. Той очакваше брат му да направи нещо странно и разобличаващо, което не би сторил, ако знаеше, че го наблюдават.
Очакването му беше параноично, но Дъсти не можеше да се отърси от него. Този необикновен ден бе породил съмнения, които бяха неясни и неопределени, но въпреки това обезпокоителни.
Скийт вечеряше — доматена супа с парченца сирене, пиле с чесън и розмарин, печени картофи и аспержи. Ястията в „Нов живот“ бяха по-вкусни от дажбите в обикновените болници, макар че твърдата храна беше предварително нарязана на хапки, защото на онези, които бяха направили опит за самоубийство, не позволяваха да си служат с нож.
Валит го наблюдаваше с интерес. Кучето беше добро и макар че вечерята му закъсняваше, не се молеше да получи храна.
— Не съм ял толкова много от седмици — каза Скийт. — Предполагам, че нищо не изостря апетита така, както скачането от покрив.
Той беше толкова слаб, сякаш страдаше от булимия. Като се имаше предвид колко се бе свил стомахът му, беше трудно да се повярва, че може да побере количеството, което вече би погълнал.
— Изглежда, заспа само защото аз ти казах да го направиш — рече Дъсти, който още се преструваше, че търси знамения в облаците.
— Така ли? Е, това е нещо ново, братко. Отсега нататък ще правя, каквото кажеш.
— Едва ли.
— Ще видиш.
Дъсти пъхна дясната си ръка в джоба на джинсите си и докосна сгънатите страници от тефтерче, които бе намерил в кухнята на Скийт. Замисли се дали пак да не о попита за доктор Йен Ло, но интуицията го предупреди, че името може да предизвика втори пристъп на кататония, последван от още един отчайващ и неразгадан диалог.
— Водопадите — рече Дъсти.
Скийт дори не вдигна глава.
— Какво?
— Във вълните разпръсват.
Скийт вдигна глава, но не каза нищо.
— Борови игли.
— Борови игли?
Дъсти се обърна към него.
— Това говори ли ти нещо?
Скийт се залови с десерта — ягоди със сметана и кафява захар.
— Мисля, че съм го чувал някъде.
— Убеден съм. Защото аз го чух от теб.
