— Не ставай глупав.
В очите на Скийт блеснаха сълзи.
— Аз я обичам, Дъсти. Марти винаги е била добра с мен.
— И тя те обича, хлапе.
— Клубът на привържениците ми е малоброен. Но клубът на хората, които обичат Марти, е многочислен.
Дъсти не можа да измисли убедителен отговор, защото наблюдението на Скийт беше вярно.
Но Скийт не говореше от самосъжаление.
— Това е товар, който не бих могъл да нося на плещите си. Хората те обичат и очакват много от теб и тогава имаш отговорности. Колкото повече те обичат, толкова си по-задължен да си отговорен.
— Любовта е трудно нещо, нали?
Скийт кимна.
— Да, така е. Хайде, отивай да заведеш Марти на вечеря и да й кажеш колко е красива.
— Ще се видим утре — обеща Дъсти и сложи каишката на Валит.
— Ще ме намериш тук. Ще бъда в гипс от главата до петите.
Дъсти и Валит излязоха, а Джасмин каза:
— Трябва да измеря кръвното ти налягане, мое малко колибри.
— Да, госпожо — отговори Скийт.
Дъсти отново изпита чувството, че нещо не е наред. Не трябваше да му обръща внимание. Сигурно се дължеше на умората. Щеше да премине, когато видеше Марти и изпиеше чаша вино.
В залата за отдих на партера десетина пациенти играеха на карти. Разговорът и непринуденият им смях, шумоленето на картите и тихите звуци на музиката на Глен Милър по радиото допринесяха за уютната атмосфера и човек би помислил, че това е събиране на приятели в крайградски клуб или частен дом, а не група физически съсипани и психически отчаяни наркомани.
До вратата стоеше пазач, чиято задача беше незабавно да телефонира на полицията, ако някой твърдоглав пациент се опиташе да избяга.
Мъжът беше петдесетинагодишен и със сиво-кафяв панталон, светлосиня риза, червена вратовръзка и морскосиньо сако. На значката на ревера му пишеше УОЛИ КЛАРК. Той четеше любовен роман. Уоли беше възпълничък, с трапчинки, безукорно чист, миришеше на одеколон с аромат на подправки и имаше добродушните сини очи на искрен пастор и мила усмивка. Той беше идеалният избор на всеки холивудски режисьор за ролята на любимия чичо, настойник, учител, обичан баща или ангел пазител на главния герой.
— Бях тук, когато последният път брат ви беше при нас — каза Уоли Кларк и се наведе да погали Валит. — Не очаквах, че ще се върне. Искаше ми се да не идва повече тук. Той е добро момче.
— Благодаря — отговори Дъсти.
— Слизаше тук да играе табла с мен. Не се тревожете, господин Роудс. Дълбоко в душата си брат ви е свестен. Този път ще се оправи завинаги.
Нощта беше хладна и влажна, но не и неприятна. Облаците се разкъсаха и показаха сребристата луна, носеща се плавно по небето, сетне пак се сгъстиха.
На паркинга имаше локви и Валит нагази във всичките.
Дъсти стигна до микробуса си и се обърна да погледне клиниката, построена в стил на испанска хасиенда. Разклащани от лекия ветрец, високите палми шепнеха приспивни песни, а бугенвилията се бе увила около колоните на лоджиите и висеше от сводовете. Сградата сякаш беше домът на Морфей, гръцкия бог на съня.
Том Уонг, доктор Хенри Донклин, Джасмин Ернандес, Уоли Кларк и останалите членове на персонала на „Нов живот“ изглеждаха умни, компетентни, всеотдайни и състрадателни. Нищо в поведението им не даваше на Дъсти основание да се съмнява в мотивите им.
Вероятно онова, което го смущаваше, беше фактът, че те са твърде съвършени, за да бъдат реални. Ако поне един от служителите на клиниката беше муден, мързелив, небрежен, груб или неорганизиран, Дъсти може би щеше да прогони подозренията си към „Нов живот“.
Разбира се, изключителният професионализъм, всеотдайността на персонала означаваше само, че в клиниката има добро ръководство. Шефът очевидно притежаваше дарбата да наема и мотивира първокласни служители. Тези благоприятни обстоятелства би трябвало да предизвикат благодарност в Дъсти, а не параноично усещане за конспирация.
Но въпреки това нещо не беше наред. Той се тревожеше, че Скийт не е в безопасност там. Колкото по- дълго гледаше клиниката, толкова повече се засилваха подозренията му. Но причината продължаваше да му убягва.
Градинската ножица с дългите остриета и резачката имаха толкова зловещ вид, че Марти не се задоволи само да ги изхвърли. Тя нямаше да се чувства в безопасност, докато проклетите инструменти не се превърнеха в купчина железа.
Във високия шкаф бяха наредени вила, гребло, лопата, мотика и чук.
Марти сложи резачката на бетонния под и замахна с чука. Резачката издаде пронизителен звук, досущ писък на живо същество, но Марти реши, че не я е обезвредила достатъчно. Тя вдигна чука и я удари отново. После трети и четвърти път.
Наоколо се разхвърчаха парчета от пластмасовата дръжка, няколко винта и други отломки. При всеки удар прозорците на гаража вибрираха и от пода излитаха късчета бетон.
Марти знаеше, че трябва да пази очите си, но не посмя да спре, за да потърси предпазни очила. Тя имаше още много работа, а Дъсти можеше да се върне всеки момент.
Марти хвърли на пода градинската ножица и ожесточено я заудря с чука, докато пружината й изскочи и дръжките се разпаднаха.
После натроши вилата. Удря я, докато дървената дръжка се разби на парчета и зъбците се огънаха и преплетоха.
Чукът тежеше килограм и половина, но за да се постигне желания ефект, се изискваше сила и равновесие. Марти се обля в пот, задъха се, устата й пресъхна и гърлото й започна да пари, но продължи равномерно да вдига чука и да удря.
Сутринта щеше да страда и всеки мускул на ръцете и раменете й щеше да я боли, но в момента се чувстваше толкова добре, че болката не я интересуваше. През тялото й премина приятно усещане за сила и контрол. Всеки удар я изпълваше с трепетна възбуда и беше изключително приятен, дори еротичен. Марти поемаше въздух, като се изправяше и издаваше вик на удоволствие, когато се навеждаше под тежестта на чука, за да нанесе удар…
Изведнъж тя чу звуците, които излизат от устата и осъзна, че ръмжи като звяр.
Марти се обърна и видя изражението си в страничното огледало на понтиака. Раменете й бяха прегърбени, а вратът — протегнат напред и изкривен под странен ъгъл. Косите й бяха разрошени и стърчаха така, сякаш я бе ударил електрически ток. Умопомрачението бе изкривило лицето й като на вещица, а в очите й блестеше безумие.
Какво би сторила на Дъсти ако той се върнеше в този момент?
Марти потрепери от отвращение и пусна чука.
25.
Дъсти предполагаше, че ще закъснее за вечеря, затова бе взел храна за Валит. Той отвори найлоновото пликче и изсипа на земята до микробуса кафявите топчета от сушено агнешко с ориз.
— Съжалявам за скапаната обстановка — извини се Дъсти на кучето.
Но Валит не беше претенциозен и с удоволствие започна да яде.
Дъсти извади клетъчния си телефон и се обади вкъщи. След третото позвъняване отговори телефонния секретар. Той предположи, че Марти слуша и каза:
