Фалшива памет

— Скарлет, аз съм, Рет. Обаждам се само да ти кажа, че в края на краищата, ми пука за теб, по дяволите.

Марти не вдигна слушалката.

— Къде си, Марти? — попита Дъсти, сетне добави: — Съжалявам, че закъснях. Денят ми беше адски тежък. Ще си бъда вкъщи след половин час и ще излезем да вечеряме някъде. В скъп ресторант, който не можем да си позволим. Омръзна ми да се стискам и да си броя парите. Ще изтеглим заем от банката, ако трябва.

Марти или не чуваше телефона, или не си беше вкъщи.

Валит бе изял храната си. Дъсти извади купа и шише и му наля вода.

Двамата тръгнаха по оскъдно осветената морава край клиниката „Нов живот“. Разходката беше с цел кучето да свърши естествените си нужди, а Дъсти да огледа по-отблизо сградата.

Дори в клиниката да се извършваше нещо незаконно, Дъсти нямаше представа къде да търси доказателства за истинската й същност. Вероятно нямаше тайна врата, водеща към подземния щаб на злосторника в стил филмите на Джеймс Бонд. Нито можеше да очаква да открие бездушния прислужник на граф Дракула, който тайно пренася ковчег с жив благородник от каретата в мазето. Това беше Южна Калифорния в началото на шеметно ново хилядолетие, където имаше много по-странни същества отколкото в „Златният пръст“ и вампирите, макар че в момента, изглежда, никое от тях не се спотайваше наоколо.

Подозренията на Дъсти трудно можеше да се смятат за основателни, като се имаше предвид безукорно поддържаната територия около клиниката. Тревата беше добре окосена, земята — леко размекната от дъжда, а храстите — красиво подкастрени. В мрака не се криеше нищо съмнително.

Валит се плашеше лесно, но там се чувстваше добре и извърши тоалета си, без да проявява нервност или припряност.

Дъсти събра изпражненията в синьо пликче и тръгна по уличката зад клиниката. Видя кофа за смет и изхвърли торбичката, после огледа служебните входове, но не забеляза нищо необикновено.

Той се отправи към микробуса, погледна към стаята на Скийт и видя силует на прозореца.

Човекът изглеждаше твърде висок и широкоплещест, за да е Скийт или доктор Донклин. Том Уонг си бе тръгнал, но и неговата фигура беше различна от телосложението на онзи мъж.

Дъсти не виждаше лицето и очите му, но беше сигурен, че непознатият го наблюдава.

Дъсти се втренчи в него и след известно време тъмния силует се обърна и изчезна от полезрението му.

Хрумна му да изтича до стаята на брат си и да разбере кой е мъжът. Но по всяка вероятност човекът щеше да се окаже член на персонала на клиниката. Или друг пациент, отишъл на гости на Скийт.

От друга страна, ако кроеше нещо лошо, мъжът на прозореца едва ли щеше да продължи да стои там, след като Дъсти го беше видял. Той несъмнено вече бе излязъл от стаята на Скийт.

В Дъсти се бореха здравия разум и подозрението. Скийт нямаше пари, нито перспективи или власт. От него не можеше да се отнеме нищо, което би мотивирало някого да измисли сложна конспирация.

Пък и врагът — ако добродушният Скийт изобщо имаше такъв — би осъзнал колко е безпредметно да се впуска в заплетени машинации да изтезава и убие хлапето. Ако бъдеше оставен на произвола на съдбата, Скийт щеше да се самоизтезава по-безпощадно и от най-жестокия демон и старателно да се придържа към пътя на унищожението.

А може би онази стая не беше на Скийт. Дъсти беше сигурен, когато я погледна, но сега се разколеба.

Той въздъхна.

Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи при Марти, да се отърси от безумието на този ден и да се върне в реалността.

* * *

Лизи Бордън взе теслата и халоса мъжа си по главата.

Този ред от детско стихче се въртеше в съзнанието на Марти и й пречеше да разсъждава трезво. Тя трябваше да полага огромни усилия, за да се съсредоточи.

На тезгяха в гаража имаше менгеме. Марти сложи там брадвата и затегна челюстите.

Тя едва успя да вдигне голямата резачка — опасен инструмент, но не толкова страшен, колкото брадвата, която трябваше да бъде унищожена. После Марти щеше да разбие и резачката.

Използвайки резачката, тя атакува дървената дръжка. Стоманената глава пак можеше да бъде смъртоносна, дори след като бъде отделена от дръжката, но ако остане непокътната, брадвата беше много по-опасна от отделените си части.

Лизи Бордън взе теслата и халоса мъжа си по главата.

Острието на резачката се огъна и се измъкна от дървената дръжка. Марти го хвърли на пода.

И когато тази работа свърши, тя го довърши.

Сред електрическите инструменти имаше и трион с толкова страшно острие, че Марти трябваше да събере всичката си смелост, за да го вземе и включи. Зъбците се врязаха в дървото и дръжката на брадвата падна на тезгяха.

Марти изключи електрическия трион и го остави настрана.

После сложи в менгемето чука и сряза дръжката.

Сетне лопатата.

Мотиката.

Греблото.

Какво още оставаше?

Лостът. Целият беше от стомана. Не можеше да се среже.

Марти реши да го използва, за да строши резачката. Ударите отекваха оглушително в гаража.

Но лостът остана непокътнат. Беше опасен като чука, който бе накарал Марти да използва триона.

Тя се въртеше в затворен кръг. Не беше свършила нищо. Всъщност лостът беше по-ефективен от чука, защото с него се боравеше по-лесно.

Нямаше надежда. Къщата не можеше да бъде обезопасена. Това не можеше да стане, докато Марти живееше там. Не предметите, а самата тя беше източникът на тези зловещи мисли и единствената заплаха.

В съзнанието й минаваха мисли, които я ужасяваха.

Вратата на гаража започна да се вдига. Марти се обърна и видя микробуса и Дъсти и Валит на предната седалка. Тя си спомни за видението с ключа за стартера, който изважда окото на Дъсти и извика:

— Стой далеч от мен! За Бога, не се приближавай! Нещо ми става.

На лицето на Дъсти се изписа недоумение.

— О, Боже.

Марти пусна лоста, но металните части на брадвата и на чука бяха наблизо. Лесно можеше да ги грабне и да разбие предното стъкло на микробуса.

Ключът. Окото. Забий и завърти.

Изведнъж Марти осъзна, че не е изхвърлила ключа за стартера на колата. Как можа да забрави да се отърве от него, веднага щом се прибра вкъщи и преди да се справи с всичко останало — ножовете, точилката и градинските инструменти? Ако видението наистина беше предчувствие и ужасяващият акт на насилие бе неизбежен, ключът за стартера беше първото нещо, което трябваше да счупи и да изхвърли на дъното на контейнера за смет.

Тя се обърна и забърза към кухнята.

Ключът не беше окачен на дъската, където би трябвало да бъде.

На масата бяха само чашата с неизпитата джинджифилова бира и капачката на бутилката.

На стола бе преметнат дъждобранът й. Ключът не беше в джобовете.

Дъсти я викаше. Гласът му се чуваше все по-наблизо.

Марти хукна към външната врата с единственото намерение да увеличи разстоянието между себе си и Дъсти. Тя не можеше да предвиди последиците от това лудешко бягство, нито знаеше къде отива и какво