Фалшива памет

смята да направи. В момента нищо друго нямаше значение, освен да стои далеч от Дъсти, за да не го нарани.

Тя се подхлъзна на килимчето в коридора и падна на дясната си страна.

Болка прониза лакътя и ръката й.

Нещо в джоба на джинсите й я убоде и Марти веднага се сети какво е.

Ключът от стартера.

Това беше неоспоримо доказателство, че не може да има доверие в себе си. Тя се бе самозалъгвала, че ключът не е в нея. А нямаше друга причина да го прави, освен ако не възнамеряваше да го използва, за да избожда очи и да убива. В нея живееше някакво друго същество, което беше способно да извърши всякакви жестокости и да осъществи зловещото предчувствие: ключът, окото, забий и завърти.

Марти стана и се приближи до остъклената външна врата.

В същия миг Валит изскочи пред вратата и сложи лапи на стъклото.

Марти отстъпи назад, но не защото кучето я уплаши, а защото се страхуваше да не го нарани. Ако наистина беше в състояние да стори зло на Дъсти, тогава и горкият Валит не беше в безопасност.

— Марти? — чу гласът на Дъсти от кухнята.

Тя не отговори.

— Марти, къде си? Какво става?

Марти хукна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. С лявата ръка се държеше за перилата, а с дясната ровеше в джоба си.

Тя извади ключа и го стисна в шепата си. От пръстите й се подаваше само заостреният връх. Досущ кама.

Може би щеше да съумее да го изхвърли през прозореца. Навън, в мрака. В храстите или в двора на съседите, откъдето нямаше да може да го вземе лесно.

Но някои от прозорците в коридора бяха заковани. А рамките на другите се бяха издули от дъжда и нямаше да се отворят.

Окото. Ключът. Забий и завърти.

Марти нямаше време. Дъсти щеше да я намери всеки момент.

Тя не смееше да рискува, опитвайки се да отвори някой прозорец, докато през това време Дъсти се приближаваше към нея. Ключът още беше в ръката й. Видеше ли Дъсти, Марти можеше да извърши някоя от невъобразимите жестокости, с които през целия следобед бе изпълнено съзнанието й. Тя реши да изхвърли ключа в тоалетната и да пусне водата.

Налудничава идея.

Но нямаше друг избор. Трябваше да действа.

Обикновено тихият Валит започна да лае.

Марти се втурна в спалнята и запали лампата, после се насочи към банята, но спря, като видя нощното шкафче на Дъсти.

В чекмеджето имаше полуавтоматичен пистолет, който Дъсти бе купил за самоотбрана.

Марти бе изхвърлила толкова много други неща, а дори не бе помислила за най-опасната вещ в къщата.

Това беше още един пример за коварна самозаблуда. Другата Марти я бе насочила погрешно, бе насърчила истерията й и бе отвличала вниманието й до последния момент, когато най-малко беше в състояние да разсъждава или да действа трезво и когато Дъсти беше наблизо, и едва сега я бе накарала да си спомни за пистолета.

Дъсти заповяда на Валит да седне и кучето престана да лае.

След като купи пистолета, Дъсти бе настоял Марти да се научи да стреля и двамата ходиха десетина пъти на стрелбището. Марти не обичаше оръжията и не искаше да има пистолет в къщата, макар да разбираше необходимостта от самоотбрана в един свят, където прогресът и насилието нарастваха с еднаква скорост.

Но за нейно учудване, тя се научи да борави с колта.

Марти отчаяно искаше да се отърве от пистолета. Дъсти нямаше да е в безопасност, докато оръжието беше в къщата и достъпно за нея.

Тя се приближи до нощното шкафче.

„Остави го в чекмеджето, за Бога.“

Марти издърпа чекмеджето.

— Марти, миличка, къде си? Какво ти е?

Дъсти се качваше по стълбите.

— Махни се — каза тя. Макар че се опита да не вика, гласът й прозвуча дрезгаво, защото гърлото й се бе стегнало от страх и беше задъхана, но и вероятно защото убийцата в нея всъщност не искаше Дъсти да се махне.

Марти взе колта и докато се обръщаше, не разбра, че изпусна ключа за стартера на колата.

26.

Лицето й беше бледо като на смъртник. Около очите й имаше тъмни кръгове, а устните й бяха стегнати.

„Стой далеч от мен! За Бога, не се приближавай! Нещо ми става.“

Макар че двигателят на микробуса работеше, той бе чул предупреждението и ужаса в гласа й.

В гаража и в кухнята цареше пълен хаос. Подът беше обсипан с отломки от разни предмети. Контейнерът за отпадъци беше на верандата. Дъсти не разбираше нищо.

Във всекидневната бяха разпръснати парчета от стъклени чаши и порцелан. Стенният часовник беше застинал на единайсет часа.

Бяха го видели по време на медения си месец в един антикварен магазин и го бяха купили евтино. Стойността му ако антика не ги интересуваше и те не възнамеряваха да го дават на поправка. Стрелките бяха спрели на часа на сватбата им и това им се струваше хубаво предзнаменование.

Дъсти изкачи стълбите и намери Марти в спалнята. Тя стоеше до леглото и държеше колта.

Беше извадила пълнителя и докато трескаво си мърмореше нещо, изваждаше патроните.

Отначало Дъсти не разбра думите й, но после осъзна, че Марти се моли на Бога.

Сърцето му се сви от страх за нея.

Тя го видя и пребледня още повече — ако това беше възможно.

— Марти…

— Не! — извика тя, когато Дъсти прекрачи прага, изпусна пистолета и го ритна толкова силно, че оръжието прелетя цялата дължина на стаята и шумно изтрака във вратата на дрешника.

— Аз съм, Марти.

— Излез оттук! Върви, върви!

— Защо се страхуваш от мен?

— Страхувам се от себе си. — Тънките й бели пръсти извадиха още един патрон от пълнителя и го хвърлиха на пода. — За Бога, бягай!

— Марти, какво…

— Не се приближавай до мен! Не ми вярвай! — Гласът й трепереше. — Откачила съм.

— Виж какво, миличка, няма да отида никъде, докато не разбера какво е станало тук и какво не е наред — каза Дъсти и направи още една крачка към нея.

Марти хукна в банята.

Дъсти се втурна след нея.

— Моля те — настоя тя, твърдо решила да хлопне вратата под носа му.

Той сложи крак между вратата и рамката и се опита да влезе в банята.

Марти изведнъж престана да се съпротивлява и отстъпи назад.

Вратата се отвори с такава сила, че Дъсти се спъна в прага.