Валит лежеше до креслото й, като от време на време се надигаше, за да сложи глава на коленете й, за да го погали. В сантименталните му очи се четеше състрадание.
Марти му даде кубчета лед от чашата си и кучето ги схруска с удоволствие.
— И какво смяташ да правиш сега? — попита Дъсти, когато тя свърши разказа си.
— Утре сутринта ще отида при доктор Клостърман. Запазих си час, докато се връщах от дома на Сюзан.
— Ще дойда с теб.
— Ще искам да ми направят пълни изследвания. И да видят на скенер мозъкът ми, в случай че имам тумор.
— Нямаш тумор — настоя Дъсти с убеденост, основаваща се единствено на надеждата. — Не е нищо сериозно.
— Има ми нещо.
— Не.
Мисълта, че Марти може да страда от неизлечима болест, уплаши Дъсти, който не успя да прикрие страха си.
Марти видя загрижеността, изписана на лицето му.
— Бих приела тумор в мозъка.
— Да приемеш?
— Ако алтернативата е психично заболяване. Туморът може да бъде отстранен и има шанс да бъда както преди.
— Не е психично заболяване — заяви Дъсти и се намръщи още повече.
— Има ми нещо — настоя Марти.
Сюзан седеше в леглото, ядеше пица и пиеше мерло. Вечерята беше най-вкусната от всички, които си спомняше.
Тя беше интелигентна и проницателна и съзнаваше, че съставките на това обикновено ястие нямат нищо общо с особения му вкус. Саламът, сиренето и добре препеченото тесто бяха нищо в сравнение с перспективата да постигне правосъдие.
Освободена от плахостта и безпомощността, Сюзан всъщност не искаше правосъдие, а по-скоро възмездия. Тя не се заблуждаваше за примитивното удоволствие да се зарадва на отмъщението. В края на краищата Сюзан не се различаваше от останалите човешки същества.
Тя си спомни как бе защитавала Ерик пред Марти, отхапа парче пица и го сдъвка с ожесточена наслада.
Ако бе развила агорафобията като реакция към прелюбодейството му, тогава Ерик вероятно заслужаваше отплата за това. Но ако той беше нощният й посетител, който безмилостно се гавреше със съзнанието и с тялото й, Ерик явно се бе променил драстично и вече не беше човекът, за когото се бе омъжила. Всъщност той вече не беше човек, а същество, гнусотия, влечуго. И щом се сдобиеше с доказателство срещу него, Сюзан щеше да го даде под съд.
Тя се хранеше и оглеждаше спалнята, за да прецени къде е най-добре да сложи видеокамерата.
Марти седеше до масата в кухнята и наблюдаваше как Дъсти разчиства бъркотията, която бе направила.
Тя хвана с две ръце втората си чаша уиски и я поднесе към устните си.
Дъсти сложи ножовете и вилиците в машината за миене на съдове.
Остриетата и тракането на приборите не разтревожиха Марти.
Дъсти прибра в хладилника бутилките вино. Марти вече не чувстваше изкушение да ги грабне и да ги използва като оръжие.
— Нещата в гаража може да почакат до утре — каза той.
Тя кимна, но не каза нищо. Нямаше доверие в гласа си. Спомените за странния пристъп сякаш се носеха във въздуха досущ отровни спори, които можеше отново да я заразят, и щом отвореше уста, Марти щеше да избълва само налудничави щуротии.
Дъсти предложи да вечерят. Тя отговори, че няма апетит, но той настоя.
В хладилника имаше лазаня. Дъсти я стопли в микровълновата фурна.
После изми гъби и ги наряза.
Ножът изглеждаше безобиден в ръцете му.
Той запържи гъбите с лук и масло. Валит стоеше пред печката и замечтано вдъхваше уханието на лазанята.
В светлината на онова, което Марти бе направила преди малко, този домашен уют я изуми като сюрреалистичен.
Дъсти поднесе вечерята и Марти се запита дали не се е отровила с остатъците от лазанята.
Не си спомняше да е яла от нея. Но още подозираше, че е преживяла пристъп на пориомания — периоди от време, през които действаше, сякаш беше в съзнание, макар в паметта й да не бе останала следа.
Тя беше убедена, че Дъсти ще яде лазаня само за да й покаже доверието си в нея, затова се въздържа и не го предупреди. Но като се замисли, че след вечерята може да бъде единствената оцеляла, Марти превъзмогна липсата на апетит и изяде почти всичко в чинията си.
Но отказа да вземе вилица и използва лъжица.
В ъгъла срещу леглото на Сюзан Джагър имаше пиедестал с месингова саксия, в която бе засадено миниатюрно японско дръвче бонзай. В основата на ствола му се виеше буен бръшлян с листа с формата на звезди. Сюзан изчисли кой е най-добрият ъгъл между саксията и леглото и ски камерата в растенията.
Тя угаси светлината над пиедестала и остави само нощната лампа. В стаята не трябваше да е съвсем тъмно, за да се виждат кадрите.
Сюзан смяташе да се престори, че е заспала, докато чете. Наполовина изпитата чаша вино на нощното шкафче и отворената книга между завивките щяха да затвърдят това убеждение.
Тя обиколи спалнята, оглеждайки месинговата саксия. Видеокамерата беше скрита добре.
Сюзан се приближи до пиедестала, пъхна пръст между листата на бръшляна и натисна копчето.
После отстъпи назад, застана неподвижно и се заслуша.
В спалнята цареше пълна тишина, но Сюзан не чу бръмченето на камерата. Тя се разходи из стаята и спря пет пъти, за да се ослуша и прегледа записа.
На вградения монитор се виждаше цялото легло. Вратата беше от дясната страна.
Сюзан видя образа си и се изненада, че изглежда толкова млада и привлекателна.
Напоследък тя не се виждаше ясно, когато погледнеше в огледалото. Там съзираше не толкова физическо отражение, а по-скоро психологически портрет — Сюзан Джагър, състарена от хронично безпокойство, с размити и замъглени черти от шестнайсетмесечно отшелничество, избледнели от отегчение и изнурени от притеснения.
Жената на видеозаписа беше слаба, стройна и хубава. Нещо по-важно, тя беше изпълнена с решителност. Тази жена имаше надежда. И бъдеще.
Сюзан се зарадва и изгледа записа още няколко пъти. Тя имаше план.
Дори лъжицата можеше да послужи като оръжие, ако я хванеш за широката част и наръгаш някого с
