едно чудесно церебротропично вещество, което не беше вписано в публикуваните фармацевтични справочници. Рецептата беше негова и той лично приготви всяка доза от запасите в частната си, нелегална аптека, защото съставките трябваше да са точно балансирани, ако искаше да постигне желания ефект.
Само опиатите не бяха довели Сюзан до сегашното й състояние, но всяка доза я караше да изпада в транс и да не съзнава положението, и я правеше изключително податлива. И докато тя беше в това безпомощно състояние, Ариман заобикаляше съзнанието й, където се извършваше волевото мислене, говореше на дълбокото й подсъзнание, където се намираха условните рефлекси, и не срещаше съпротива.
Онова, което й бе сторил по време на трите дълги сеанса, би изкушило жълтата преса и писателите на шпионски романи да употребят думата „промиване на мозъка“, но не ставаше въпрос за нещо толкова модерно. Ариман не бе проникнал в структурата на съзнанието й с намерение да го преустрои в нова архитектура. Подходът — някога предпочитан най-вече от правителствата на Съветския съюз, Китай и Северна Корея — беше твърде амбициозен, изискваше месеци на денонощен достъп до обекта в мрачната обстановка на затвора и включваше досадни психични мъчения, да не говорим, че човек трябваше да понася обезпокоителните писъци и окаяните молби на жертвата. Коефициентът на интелигентност на доктор Ариман беше висок, но прагът на издръжливостта на търпението му — нисък. Пък и процентът на успех при традиционните методи за промиване на мозъка не беше вдъхновяващ и степента на контрол невинаги беше пълна.
Ариман бе проникнал в съзнанието на Сюзан и бе доловил нова камера, която бе нарекъл таен параклис, без съзнанието й да знае това. И там той й даваше указания да се кланя само на един бог — самият Марк Ариман. Той беше строго божество, прахристиянско в отрицанието си на свободната воля, не търпеше неподчинение и беше безпощаден с непослушните.
Ето защо, психиатърът повече не я упои. Не беше необходимо да го прави. По време на онези три сеанса той бе въвел контролните способи — името Бан Марко и стихчето хайку, които мигновено потискаха личността й и я пренасяха в същите дълбоки владения на психиката, където я бяха отвели и опиатите.
По време на третия сеанс Ариман й внуши агорафобията. Той смяташе, че това заболяване е интересно, гарантира удовлетворяваща драматичност и има множество колоритни ефекти, докато психиката на Сюзан постепенно се руши и накрая се съсипва. В края на краищата всичко беше заради развлечението.
— Мисля, че този път няма да играя себе си. Тази нощ ще бъде нещо извратено. Знаеш ли кой съм аз, Сюзан?
— Кой си ти?
— Аз съм баща ти.
Тя не каза нищо.
— Кажи ми кой съм аз, Сюзан.
— Баща ми.
— Наричай ме татко.
Гласът й остана унесен и лишен от емоции, защото Ариман още не я бе инструктирал какви трябва да бъдат чувствата й в този сценария.
— Да, татко.
— Какъв цвят са косите ми, Сюзан?
— Руси — без да го поглежда, отговаря тя.
Косите на психиатъра бяха прошарени, но бащата на Сюзан наистина беше рус.
— Кажи ми какъв цвят са очите ми.
— Зелени като моите.
Очите на Ариман бяха кафяви.
Лекарят се наведе и я целуна почти целомъдрено.
Устните й бяха отпуснати. Тя не взе активно участие в целувката. Всъщност беше толкова пасивна, че все едно бе изпаднала в кататония, дори в кома.
Ариман нежно захапа устните й, после вкара език между зъбите и я целуна съвсем не по бащински. И макар устните й да останаха отпуснати и пулсът в сънната й артерия да не се учести, той усети, че дъхът й секна.
— Как се чувстваш, Сюзан?
— Как искаш да се чувствам?
— Много засрамена и унизена. Изпълнена с дълбоко разкаяние… и малко погнусена, че баща ти те е използвал по този начин. Но в същото време послушна и готова да направиш, каквото ти кажат… защото макар да не искаш, си възбудена. Изпитваш извратено и ненаситно желание, което искаш да отречеш, но не можеш.
Ариман отново я целуна и този път устните й омекнаха и се разтвориха. Сюзан сложи ръка на гърдите му, за да го отблъсне, но съпротивата й беше слаба като на дете.
Психиатърът усети, че пулсът й се учестява.
— Не, татко.
Зелените й очи се насълзиха.
Ариман се втренчи в тях и мигновено бе обзет от ожесточено желание.
Той пусна врата й и плъзна ръка към талията й.
— Моля те — прошепна Сюзан, произнасяйки думите като протест и същевременно като нервна покана.
Дишайки дълбоко, Ариман се наведе към лицето й. Усетът му на хищник не го излъга. По страните й се стичаха солени сълзи.
— Прекрасно.
Той започна да я целува, навлажни устни от мократа й кожа и после ги облиза.
Ариман вдигна Сюзан за кръста и я притисна между тялото си и хладилника.
— Моля те, моля те. — Тя беше толкова раздвоена между нетърпението и ужаса, че гласът й трепереше.
Сюзан плачеше, но не хленчеше, нито ридаеше и психиатърът се наслади на мълчанието й, обзет от желание да уталожи страстта, която никога не можеше да насити. Той облиза устните и клепачите й, радвайки се на соления вкус, сякаш това беше единствената му храна за деня.
Ариман я пусна, отстъпи назад и каза:
— Върви в спалнята си, Сюзан.
Тя тръгна. Психиатърът я последва, възхищавайки се на грациозната й походка.
31.
Марти лежеше неподвижно, сякаш беше мъртва.
Сънят й беше по-дълбок, отколкото би могло да се очаква след бурните събития през деня и приличаше на състоянието на Скийт в стаята му в „Нов живот“.
Дъсти още веднъж прегледа четиринайсетте страници, които бе намерил в кухнята на Скийт, разсъждавайки върху името
Когато го чу, Скийт бе изпаднал в унес, като отговаряше на въпросите с въпроси. Докато отворените му очи потрепваха, сякаш сънуваше, той отговаряше, макар и загадъчно и само на въпроси, оформени като твърдения или заповеди. Когато в отчаянието си Дъсти каза: „О, я ме остави на мира и заспивай“, Скийт мигновено бе заспал.
Един от странните аспекти в поведението на хлапето, заинтригувал Дъсти повече от останалите, беше фактът, че Скийт не си спомняше нищо между мига, в който чу името
Марти бе казала, че й се „губят моменти“, макар да не знаеше по кое време. Тя се бе уплашила, че е пуснала газта в камината, без да я запали и няколко пъти бе влизала във всекидневната, убедена, че експлозията е неизбежна. Макар кранчето да било затегнато, тя продължила да се безпокои от усещането, че в паметта й има празнота.
