Лабрадорът изскимтя пронизително — звук, който уплаши Дъсти както никога досега.
Вторият път, в който Дъсти виждаше Марти в това състояние, беше по-ужасяващ от първия. Веднъж може би беше случайност. Но два пъти вече беше схема. А в схемите се съзираше бъдещето.
Дъсти отиде в банята. Марти стоеше до мивката. От крана течеше студена вода. Вратичката на шкафчето беше отворена.
— Сигурно този път е бил по-неприятен от обикновено — каза той.
— Кой?
— Кошмарът.
— Не беше същият. Съвсем не беше приятен като Човека от листа — отговори тя, но очевидно нямаше намерение да добавя нищо повече.
Марти махна капачката на шишенце с приспивателни хапчета, които рядко използваше, и ги изсипа в шепата си.
— Две е максималната доза — отбеляза Дъсти.
— Не ми пука. Искам да спя и да си почивам, а не пак да сънувам такива неща.
Черните й коси бяха влажни от пот, разрошени и сплетени.
Марти напълни чашата с вода и глътна три хапчета.
Дъсти не я спря. Таблетките не бяха силни. Сутринта главата й можеше да е замаяна, но нямаше да е толкова неспокойна.
Докато отдалечаваше чашата от устата си, Марти съзря отражението си в огледалото. Чертите й се смразиха. Лицето й пребледня. Устните й станаха лилави.
— Господи, погледни каква
Дъсти разбра, че тя не говори за влажните си, слепени коси, нито за бледото си лице, а за нещо ужасно, което си въобразява, че вижда в дълбините на сините си очи.
Ръката й замахна, разплисквайки остатъкът от водата, но Дъсти успя да грабне чашата, преди Марти да я хвърли към огледалото.
Тя се дръпна толкова уплашено, че се блъсна в стената на банята.
— Не се приближавай до мен! За Бога, не съзнаваш ли какво мога да
— Не се страхувам от теб, Марти.
— Знаеш ли каква е границата между целувката и ухапването?
— Какво?
— Толкова е лесно да откъсна устните ти. От къде можеш да си сигурен, че няма да го сторя?
Марти беше на път да изпадне в паника и Дъсти не знаеше как да я спре.
— Погледни ръцете ми — продължи тя. — Ноктите. Защо мислиш, че не мога да издера очите ти с тях? И да ги извадя?
— Марти…
— В мен има нещо, което досега не познавах. И ме плаши до смърт. Може да направя нещо ужасно. За твое добро, по-добре се страхувай от мен.
Дъсти бе обзет от прилив на емоции — състрадание и обич.
Той протегна ръце към нея, но Марти изскочи от банята и тръшна вратата.
Дъсти тръгна след нея. Намери я пред дрешника. Тя ровеше в ризите на закачалките и търсеше нещо.
Марти извади две вратовръзки и му ги подаде.
— Завържи ме.
— Какво? Господи, не, Марти.
— Говоря сериозно.
— И аз.
— За глезените и за китките.
— Не.
Валит стоеше върху овчата кожа и ги гледаше разтревожено.
— И ако през нощта откача…
Дъсти се опита да бъде твърд и спокоен, надявайки се, че ще й въздейства с примера си.
— Моля те, престани.
— Когато откача напълно, ще се опитам да се освободя и това ще те събуди, ако си заспал.
— Не се страхувам от теб.
— Добре, може би. Но аз се
Дъсти поклати глава.
Марти седна на леглото и започна да завързва глезените си с една от вратовръзките, но след миг спря.
— По дяволите. Не знам как да правя възли. Трябва да ми помогнеш.
— Едно от онези хапчета обикновено върши работа. Ти глътна три. Не е необходимо да те завързвам.
— Не вярвам на хапчетата. Или ще ми помогнеш, или ще си бръкна в гърлото и ще повърна приспивателните.
Марти не искаше да се вразуми.
Тя не можеше да завърже здраво вратовръзката, изпоти се, разтрепери се и започна да плаче.
— Моля те, Дъсти. Помогни ми. Трябва да заспя. Много съм уморена. Нуждая се от почивка, инак ще полудея. Нужно ми е спокойствие, но няма да го имам, ако не ми помогнеш. Моля те.
Сълзите й го развълнуваха.
Дъсти се приближи до нея. Марти легна по гръб на леглото и закри с ръце лицето си, сякаш се срамуваше от безпомощното състояние, до което я бе докарал страхът.
Дъсти се разтрепери, когато завързваше глезените и китките й.
Тя затвори очи и обърна глава на другата страна, вероятно защото беше смъртно уплашена от парализиращата сила на страха й. А може би защото се чувстваше неудобно от раздърпания си външен вид. Но Дъсти подозираше, че Марти крие лицето си, защото отъждествява сълзите с безсилието.
Дъщерята на Боб Удхаус Усмихнатия, герой от войната и през мирно време, бе решила да се покаже достойна за честта и смелостта, които бе наследила. Разбира се, животът на млада съпруга и дизайнер на видеоигра в калифорнийски град не й бе дал възможност за героични подвизи. Това беше хубаво и не беше причина да отива в постоянно въртящите котли на насилие на Балканите или в Руанда. Живеейки в мирно време, тя можеше да уважава паметта на баща си само с дребни героични постъпки в ежедневието — като си върши добре работата, обича съпруга си и в хубави и лоши мигове, помага на приятелите си, изпитва искрено състрадание към онеправданите като Скийт и живее с достойнство и самоуважение, за да не стане една от тях. Тези дребни героични постъпки, макар и никога невъзнаградени с медали и вълнуващи паради, са основата, на която се крепи цивилизацията и в един свят, изобилстващ от изкушения да бъдеш егоцентричен, себичен и самодоволен, ги има изненадващо много повече, отколкото би могло да се очаква. Но когато живееш в сянката на велик героизъм като Марти, тогава само порядъчният живот не ти е достатъчен и дори сълзите, макар и в моменти на изключително тежки изпитания, може да ти се струват като предателство към наследството на баща ти.
Дъсти разбираше всичко това, но не можеше да го каже на Марти, защото щеше да се издаде, че знае за най-съкровената й уязвимост и да намекне за съжаление към нея, което щеше да отнеме част от достойнството й. Марти знаеше какво мисли Дъсти, но любовта става по-силна, когато сме достатъчно разумни да казваме онова, което трябва и да премълчаваме неизразимото с думи.
Ето защо, Дъсти мълчеше, докато я завързваше.
Валит се приближи до леглото и близна лицето на Марти.
— Доброто ми, хубаво кученце — изхлипа тя. — Знаеш, че горката ти майка се нуждае от целувка, нали,
