Дъсти бе станал свидетел на краткотрайната загуба на съзнание на брат си. И долови истина в опасенията на Марти, че е получила пристъп на пиромания.
Вероятно между двата инцидента имаше връзка.
Денят беше необикновен. Двете най-скъпи за Дъсти същества бяха преживели различни, но еднакво драматични епизоди на неадекватно поведение. Шансът такъв сериозен, макар и краткотраен психически срив да се повтори, беше далеч по-малък, отколкото да спечелиш от лотарията.
Средностатистическият гражданин на нашето дръзновено ново хилядолетие би помислил, че това е зловеща случайност. Най-много би решил, че случилото се е пример за причудливите схеми, които механизмът на вселената понякога провежда като безполезен страничен ефект на безсмислен труд.
Но за Дъсти, който долавяше загадъчен замисъл във всичко, нещо не беше случайно. Връзката между двете събития го заинтригува, макар че беше трудно установима. И страшна.
Той сложи четиринайсетте страници на нощното шкафче, извади тефтерчето си и написа редовете на стихчето хайку, за които Скийт бе казал, че са
Вълните бяха Скийт. Според него боровите игли бяха мисии. А водопадите бяха Дъсти или Йен Ло, или всеки друг, който произнесеше стихчето в присъствието на Скийт.
Отначало всичко, което Скийт казваше, приличаше на безсмислен брътвеж, но колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно Дъсти долавяше структура и цел, чакащи да бъдат забелязани. Неизвестно защо, той започна да възприема стихчето като някакъв механизъм, просто устройство с мощен ефект.
Вероятността, че някой умишлено манипулира психически брат му, мотивира Дъсти да се съсредоточи върху стихчето, докато разбере употребата му и преди да реши дали отново да изследва ефекта му върху Скийт.
За да проумее целта на стихчето хайку, Дъсти трябваше да разбере поне какво има предвид Скийт под
Дъсти изброи наум синонимите.
Нито един обаче не му помогна за да стигне до прозрение.
Валит изскимтя притеснено, зайците в съня му бяха оголили грамадни зъби и го бяха подгонили.
Понякога кошмарите му ескалираха, докато кучето се събуждаше с ужасен лай.
— Спокойно. Успокой се, момчето ми — прошепна Дъсти.
Макар да спеше, лабрадорът, изглежда, чу гласа на стопанина си и скимтенето утихна.
— Успокой се. Браво. Добро момче.
Кучето не се събуди, но размаха няколко пъти пухкавата си опашка, после пак я уви около тялото си.
Марти и Валит продължаваха да спят спокойно, но Дъсти не можеше да затвори очи.
Той си спомни друг момент с Валит, по-рано през деня.
Валит стои на прага на вратата между кухнята и гаража, готов да тръгне към апартамента на Скийт и търпеливо размахва опашка, докато Дъсти облича якето си.
Телефонът звъни. Някой рекламира абонамент за „Лос Анжелис Таймс“.
Макар да имаше отлична зрителна и слухова памет, Дъсти не можеше да си спомни дали от „Таймс“ му се бе обадил мъж или жена. Той нямаше представа какво е казал по телефона, нито какво му бяха казали. Изпитваше само неясно убеждение, че е бил мишена на абонаментна кампания по телефона.
Тогава Дъсти бе приписал този неприсъщ за него пропуск на паметта на стрес. Фактът, че бе присъствал на опита за самоубийство на брат си и бе станал свидетел на страданията му, сигурно се бе отразил на психиката му.
Но ако бе говорил по телефона не няколко секунди, а пет или десет минути, тогава Дъсти не бе разговарял със служител на „Таймс“. Какво толкова имаше да говорят, по дяволите?
В минутите, през които вал бе полегнал да подремне, Дъсти ли бе разговарял с някой друг, а не с човек от „Таймс“, или бе говорил само няколко секунди, а после е бил зает с някаква друга задача.
Задача, която не можеше да си спомни.
Пропуск във времето.
Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки.
Той стана, но не можеше да стои неподвижно, затова започна да крачи напред-назад. Дъските на пода скърцаха и Дъсти отново легна на леглото. Кожата му беше хладна. По нея вече не лазеха тръпки. Но в съзнанието му се прокрадваше непознато дотогава и нежелано усещане за уязвимост, че в живота му е нахлуло неизвестно, странно и враждебно присъствие.
32.
Лицето на Сюзан беше поруменяло и обляно в сълзи. Коленете й бяха прибрани. Тя седеше на ръба на леглото и чакаше.
Ариман се бе настанил на креслото срещу нея. Не бързаше да я притежава.
Още като дете той бе разбрал, че най-евтините играчки са по принцип като скъпите, стари автомобили на баща му. Беше удоволствие да ги гледаш и да ги използваш. Всъщност, за да притежава наистина нещо и да му бъде достоен господар, човек трябваше да разбира изкуството във формата му, а не само да изпитва тръпка на вълнение от употребата му.
Изкуството във формата на Сюзан Джагър беше двустранно — физически и, разбира се, психологично. Лицето и тялото й бяха изключително красиви. Но красота имаше и в ума, и в личността, и в интелекта й.
Като играчка, тя имаше двустранна функция и първата беше сексуалната. Няколко нощи Ариман я бе използвал брутално и продължително.
Втората й функция беше да страда и да умре красиво. Сюзан вече му бе доставила огромно удоволствие с героичните си, макар и безнадеждни опити да се пребори с агорафобията, с терзанията и с отчаянието си. Смелата й решителност да запази чувството си за хумор и да възвърне предишния си живот беше патетична и следователно прелестна. Скоро Ариман щеше да засили и да усложни фобията й, предизвиквайки бързо и необратимо влошаване и после щеше да се наслади на финала — най-силната тръпка на вълнение, на която Сюзан беше способна.
Тя седеше разплакана и плаха, раздвоена между перспективата за въображаемо кръвосмешение, и погнусена, но изпълнена с приятен, извратен копнеж, както бе програмирана.
От време на време очите й потрепваха, сякаш сънуваше — признак, характерен за състоянието на най- силно потискане на личността. Това разсейваше Ариман и помрачаваше красотата й.
Сюзан вече знаеше какви роля щяха да играят тази нощ и какво се очаква от нея в този еротичен сценарий, затова психиатърът реши да я доведе по-близо до повърхността, макар и не в пълно съзнание, а само достатъчно далеч, за да сложи край на състоянието на така наречения бърз сън.
— Сюзан, сега искам да излезеш от параклиса — каза той, говорейки за онова въображаемо място в дълбините на подсъзнанието й, където я бе отвел, за да даде инструкциите си. — Излез и тръгни нагоре по стълбите, но не отивай далеч, а само дотам, където се процежда малко повече светлина. Да, точно там.
Очите й приличаха на бистри езера, потъмнели от отраженията на тъмните облаци, минаващи над тях, и изведнъж докоснати от няколко слаби лъча слънчева светлина, разкриха по-голяма дълбочина.
— Онова, което си облякла ми харесва. Бял памук. Простота. — Преди няколко посещения Ариман я бе инструктирал да се облича така преди лягане, докато му хрумне нещо различно, и видът й го възбуждаше. — Непорочност. Чистота. Като дете и в същото време невероятно зряла.
Страните й поруменяха и Сюзан срамежливо наведе глава. На лицето й затрептяха сълзи на срам, досущ
