миличко?
— А може би го привлече дъхът ти, който мирише на лазаня — каза Дъсти, надявайки се да разведри атмосферата.
— Няма значение дали лазанята или искрената кучешка любов. Знам, че Валит ме обича.
— И аз те обичам.
Най-после Марти се обърна и погледна Дъсти.
— Това ми помогна да запазя разсъдъка си днес. Нуждая се от любовта ни.
Той хвана завързаните й ръце.
След малко очите й се затвориха под въздействие на умората и приспивателните.
Дъсти погледна часовника на нощното шкафче, който му напомни за пропуска във времето.
— Доктор Йен Ло.
— Какво? — без да отваря очи, попита Марти.
— Доктор Йен Ло. Не си ли чувала за него?
— Не.
— Водопадите.
— Какво?
— Във вълните разпръсват.
Марти отвори очи, но явно много й се спеше.
— Или говориш глупости, или приспивателните ми действат.
— Борови игли — завърши Дъсти, макар вече да не мислеше, че ефектът върху Марти ще бъде същият като върху Скийт.
— Красиво — промълви тя и отново затвори очи.
Валит беше легнал до леглото вместо на овчата кожа, но не дремеше. От време на време надигаше глава, за да погледне заспалата си стопанка или да се втренчи в мрака в ъглите на спалнята. Лабрадорът наостри уши, сякаш се вслушваше в едва доловими, но подозрителни шумове. Влажните му, черни ноздри потрепваха, докато се опитваше да разпознае миризмите във въздуха. Кучето изръмжа тихо. Явно се стараеше да възвърне репутацията си на пазач.
Кожата на Марти още беше необичайно бледа, а устните й — неестествено тъмни. Докато я гледаше, Дъсти постепенно се убеди, че изпадането й в дълготрайно умопомрачение не е най-голямата заплаха, както мислеше. Той инстинктивно почувства, че я дебне не лудостта, а смъртта, и Марти вече е с единия крак в гроба.
Всъщност той бе завладян от странното усещане, че инструментът на смъртта й в момента е там, в спалнята. По гърба му полазиха ледените тръпки на суеверието. Той бавно стана от леглото и боязливо се огледа, очаквайки да види призрак, нещо като водовъртеж с черни одежди, силует с качулка или ухилено лице на скелет.
Макар че над главите им имаше само гладка гипсова мазилка, Валит пак изръмжа, този път продължително, и стана.
Марти спеше спокойно и дълбоко. Дъсти насочи вниманието си към кучето.
Ноздрите на лабрадора се разшириха и козината на гърба му щръкна. Валит оголи зъби. Кучето, изглежда, долови смъртното присъствие, което и Дъсти бе усетил.
Лабрадорът се втренчи в стопанина си.
— Валит?
Кучето зае агресивна поза, която съвсем не беше характерна за него.
— Какво има, приятелю? Това съм аз.
Ръмженето утихна, но лабрадорът остана напрегнат и нащрек.
Дъсти направи крачка към него.
Валит отново изръмжа.
— Аз съм — повтори Дъсти.
Но кучето явно не беше убедено в това.
34.
Психиатърът най-сетне свърши с нея. Сюзан Джагър лежеше по гръб, притиснала свенливо бедра, сякаш в отрицание на факта, че до преди малко бяха широко разтворени. Ръцете й бяха скръстени на гърдите.
Тя още плачеше, но вече не безмълвно. За свое удоволствие Ариман й бе позволил да изрази на глас мъката и срама си.
Той закопча ризата си, наслаждавайки се на риданията й.
Когато я бе сложил в леглото, Ариман използва хипноза и я върна във времето, когато беше дванайсетгодишна, недокосната, непорочна и девствена. Гласът й стана нежен и звънлив, а начинът й на изразяване — детски. Челото й се изглади и устните й омекнаха. Очите й се избистриха, сякаш шестнайсетгодишният жизнен опит изчезна от израза им.
И после, преструвайки се на баща й, психиатърът я обезчести. Отначало й позволи да се съпротивлява слабо, сетне по-активно, уплашена и объркана от преоткритата си сексуална невинност. Отчаяната съпротива скоро отстъпи място на трепетна страст. По внушение на Ариман Сюзан бе обзета от животинска ненаситност и пламенно му се отдаде.
По време на онова, което последва, той оформяше психичното й състояние, като й шепнеше инструкции и в девическите й викове на удоволствие неизменно звучеше и страх, срам и разкаяние. За него сълзите й бяха най-силният афродизиак.
Докато се обличаше, той наблюдаваше изпитателно безупречното й, красиво лице.
Сълзи в очите. Преливащи езера. Тъмен гроб в ума.
Не. Не ставаше. Ариман не можеше да измисли хайку, което да опише тъжното й изражение. Талантът му да пише поезия беше голям, колкото способността му да я оценява.
Психиатърът не хранеше илюзии за дарбата си. Макар че по всички еталони за интелигентност беше гений, той беше играч, а не творец. Ариман имаше талант за игрите и да използва играчките по нови и творчески начини, но не беше човек на изкуството.
Освен това, макар че от малък се интересуваше от науката, той не притежаваше качествата на учен — търпение, приемане на поредицата от провали в търсене на крайния успех и предпочитание към знанията пред усещанията. На млади години Ариман жадуваше за уважението, отдавано на повечето учени, за авторитета и за негласното превъзходство, с което те се държаха. Те бяха жреци в съвременното общество, което боготвореше промяната и прогреса — манталитет, който беше вроден на Ариман. Но сивата и безрадостна атмосфера в лабораториите не го привличаше, нито скуката на сериозната научноизследователска работа.
Когато беше тринайсетгодишен — дете-чудо още в първата година на колежа, той осъзна, че психологията му предлага идеална кариера. Хората се отнасяха с уважение, граничещо с благоговеене, към онези, които твърдяха, че разбират тайните на човешкото съзнание. Психолозите приличаха на свещениците от предишните векове, когато вярата в душата е била толкова широко разпространена, колкото сега вярата в собственото аз. Психологът беше авторитетна личност.
Мнозина смятаха психологията за наука, но за Ариман не беше така.
В областта на физиката и химията обикновено се предлагаше хипотеза, която да ръководи изследването на група явления. Ако достатъчно голямо количество изследвания на много учени подкрепеше тази хипотеза, тя можеше да се превърне в обща теория. С течение на времето, ако се укажеше универсално ефективна в хиляди експерименти, теорията можеше да стане закон.
Някои психолози се стремяха да се придържат към този принцип на доказване. Ариман ги съжаляваше. Те работеха с илюзията, че авторитетът и властта им са свързани с откриването на непреходни истини, но в реалността истината беше досадна пречка за авторитета и властта.
Според Ариман психологията беше привлекателна област, защото човек трябваше само да натрупа серия от субективни наблюдения, да намери подходяща призма, през която да пречупи статистическите данни и после да прескочи хипотезата и теорията и да заяви, че е открил закон в човешкото поведение.
