Ариман прие бирата и благодари на Сюзан.
Независимо от обстоятелствата, психиатърът мислеше, че добрите обноски трябва да се съблюдават. Учтивостта беше най-голямата игра от всички, прекрасен и сложен обществен турнир, в който човек трябваше да се представи добре, за да спечели разрешително да се радва на тайни удоволствия. Усъвършенстването на правилата — маниерите и етикета — беше от съществено важно значение за успеха.
Сюзан учтиво го изпрати до вратата. Ариман спря, за да даде последните си инструкции за нощта.
— Увери ме, че слушаш, Сюзан.
— Слушам.
— Бъди спокойна.
— Спокойна съм.
— Бъди послушна.
— Да, добре.
— Зимната буря…
— Бурята си ти.
— Скри се в близката гора…
— Гората съм аз.
— И утихна там.
— В тишината ще разбера какво се иска.
— След като изляза, заключи вратата, както беше. Ще си легнеш, ще угасиш лампата и ще затвориш очи. После ще излезеш от параклиса в подсъзнанието си, където се намираш в момента. И тогава ще забравиш всички спомени за случилото се от мига, в който взе телефонната слушалка и чу гласа ми, до момента, когато ще се събудиш в леглото. Всеки звук, образ и детайл ще изчезне от паметта ти и никога няма да бъде възстановен. После, докато броиш до десет, ще възвърнеш пълното си съзнание. Щом отвориш очи, ще мислиш, че си се събудили от освежителен сън. Ако разбираш какво ти обясних, моля те, кажи ми.
— Разбирам.
— Лека нощ, Сюзан.
— Лека нощ — каза тя и му отвори вратата.
Ариман излезе на площадката на стълбището и добави:
— Благодаря.
— Моля.
Сюзан безшумно затвори вратата.
От океана се носеше мъгла, която помрачаваше цветовете, детайлите и формата на крайбрежието.
Психиатърът чу, че Сюзан заключи и сложи предпазната верига.
Той се усмихна доволно, после слезе по стълбите — пъргаво и чевръсто като момче — и вдигна яката си.
Плочите на вътрешния двор бяха мокри и тъмни като кръв. Доколкото Ариман виждаше, улицата беше безлюдна.
Портата в оградата от бели колчета изскърца. Звукът беше едва доловим.
Той беше достатъчно дискретен и когато дойде. Ариман погледна къщата. Прозорците не светеха. Пенсионерите на първите два етажа несъмнено спяха под завивките, забравили за папагалите си.
Въпреки това психиатърът взе необходимите предпазни мерки. Той беше господарят на паметта, но не всеки се поддаваше на властта му да замъглява съзнанието.
Вълните лениво се плискаха в брега. Заглушаван от мъглата, шумът приличаше по-скоро на вибрации, разнасящи се в хладния въздух.
Листата на палмите висяха неподвижно. От краищата им се процеждаха капки, досущ отрова от езиците на змии.
Ариман спря и се вторачи в забулените в мъгла корони на палмите. Изведнъж се почувства неспокоен поради причини, които не можеше да определи. Озадачен, той отпи от бирата, сетне продължи да върви по тротоара.
Мерцедесът му бе паркиран през две пресечки. Както и на идване, Ариман не срещна никого по пътя.
Той се качи в колата си и точно когато се готвеше да включи двигателя, отново застана неподвижно, измъчван от безпокойство. Ариман изпи бирата и се втренчи в близкото лаврово дърво, сякаш прозрението го очакваше между преплетените клони.
Но прозрението така и не го осени и той подкара на запад по булевард Балбоа, към носа на полуострова.
В три часа сутринта движението не беше натоварено. Ариман видя само три превозни средства. Едното беше полицейска кола, която не бързаше.
Докато минаваше по моста Пасифик Коуст Хайуей и гледаше към огромното пристанище, където мачтите на яхтите се извисяваха като призрачни силуети в мъглата, и докато влизаше в Корона Дел Мар, той не преставаше да се пита каква е причината за безпокойството му.
Ариман спря на червен светофар. Вниманието му беше привлечено от голямо тропическо дърво, около чийто ствол се бе увила бугенвилия с червени цветове. Това му напомни за миниатюрното японско дръвче в апартамента на Сюзан и за бръшляна в основата му.
Миниатюрното японско дръвче. Бръшлянът.
Светофарът светна зелено.
Зелените очи на Сюзан бяха приковани в миниатюрното дръвче.
Мислите препускаха в главата на Ариман, но кракът му стоеше неподвижно на спирачния педал на колата.
Едва когато светофарът светна жълто, той мина през безлюдното кръстовище. После спря до бордюра, но не угаси двигателя.
Марк Ариман беше специалист по паметта и приложи знанията си, за да си припомни до най-малката подробност събитията в спалнята на Сюзан Джагър.
37.
Сюзан Джагър се събуди. Стори й се, че някой произнесе това число. После с изумление се чу да казва: „Десет.“
Изпълнена с напрежение, тя се запита дали бе произнесла и двете числа или „Десет“ беше отговор.
Изминаха една-две минути, но Сюзан не долови друг звук, освен дишането си. Тя беше сама.
Часовникът показваше три и нещо след полунощ. Явно бе спала повече от два часа.
Сюзан седна в леглото и запали лампата.
Изпитата до половина чаша вино. Книгата между измачканите чаршафи. Закритите с щори прозорци. Мебелите. Всичко беше на мястото си. Миниатюрното японско дръвче.
Тя вдигна ръце към лицето си и ги помириса.
Непогрешната миризма на нощния посетител. На пот и на предпочитания от него сапун. Вероятно употребяваше и лосион за ръце.
Доколкото Сюзан можеше да разчита на паметта си, това не беше мирисът на Ерик. Но въпреки това тя беше убедена, че той е тайният й гост.
Дори да не беше миризмата, Сюзан знаеше, че посетителят е идвал, докато е спала. Тя чувстваше болки по тялото си и долавяше мириса на спермата му.
Сюзан отметна завивките, стана и потрепери.
После се приближи до японското дръвче и бръшляна, където беше видеокамерата, която още записваше.
Сюзан я изключи и я извади от саксията.
