— Прибери пистолета, моля те.
Тя сложи оръжието в чекмеджето и го затвори.
— Ела.
— Къде?
— Последвай ме.
Психиатърът я поведе към трапезарията и я инструктира да запали лампата и да седне до масата.
40.
Още втренчен в огледалото в банята, припомняйки си подробностите на разговора със Скийт на покрива и опитвайки се да намери достоверност в тази невероятна история, Дъсти разбра, че повече няма да заспи. В съзнанието му се въртяха рой въпроси, които не му позволяваха да затвори очи.
Кой би могъл да програмира Скийт? Кога? Къде? Защо? И защо точно Скийт — слабоумен по собственото му признание, наркоман и добродушен несретник?
Цялата работа намирисваше на параноя. Може би тази налудничава история би прозвучала смислено в света на нормалните явления, където живееше Нютън Чешита. Той непрекъснато слушаше радиостанция, по която разказваха как коварни извънземни трескаво се размножават с нищо неподозиращи, злочести жени от Земята, как триизмерни същества са виновни за глобалното затопляне и скандално високата стойност на лихвите на кредитните карти, президентът на САЩ тайно е подменен с двойник андроид, направен в мазето на Бил Гейтс, и Елвис Пресли е жив и обитава сложна космическа станция, управлявана от Уолт Дисни, чийто мозък е трансплантиран в тялото на рап звездата от и филмовия титан Уил Смит. Но в реалния свят идеята, че Скийт е бил програмиран, звучеше нелепо.
Дъсти би се изсмял и би прогонил от съзнанието си тази откачена теория, ако… Скийт не бе споменал, че е бил
Убеден, че безсънието ще му прави компания до зазоряване, Дъсти реши да се изкъпе и да се избръсне, докато Марти спи дълбоко под въздействието на приспивателните. Когато се събудеше и ако отново я обземеше онзи ужасен страх от самата нея, тя ще поиска Дъсти непрекъснато да я наблюдава от страх, че може да изгуби контрол и да се опита да го убие.
След няколко минути той изключи електрическата самобръсначка и чу сподавени, тревожни вопли от спалнята.
Дъсти се приближи до Марти, която пак стенеше в съня си.
— Не, не, не, не.
Валит вдигна глава и се прозя, но не изръмжа.
Марти мяташе глава наляво и надясно, досущ болен, страдащ от малария, изпаднал в делириум от треската и високата температура.
Дъсти избърса челото й и държа завързаните й ръце, докато тя се умълча.
Какъв ли кошмар я измъчваше? Може би онзи, който бе сънувала няколко пъти през последните шест месеца? За огромната, застрашително надвиснала над нея фигура от сухи листа? Или за страшните си преживявания през деня?
Марти отново заспа дълбоко и Дъсти се запита дали в повтарящия се сън за Човека от листа има някакъв смисъл като преследваната от мълния чапла, която бе сънувал.
Марти му бе разказала за кошмара си преди няколко месеца. Докато я гледаше, Дъсти се замисли за съня й.
Макар че на пръв поглед сънищата им изглеждаха различни, анализът разкри обезпокоителни прилики.
Все повече озадачен, той размишляваше върху пресечните точки между двата кошмара.
Дъсти се запита какво ли бе сънувал Скийт напоследък.
— Тук има нещо гнило — измърмори той.
41.
Неспокойно обикаляйки стаята, Ариман измисли чудесно сбогуване с живота, което Сюзан написа на хартия с изящния си почерк. Той знаеше точно какво да вмъкне и какво да пропусне, за да убеди и най- скептично настроения детектив от полицията, че предсмъртното писмо е автентично.
Съчиняването на текста при дадените обстоятелства не беше лесно. Ариман усещаше в устата си тръпчивия вкус на китайската бира. Беше капнал от умора. Очите му пареха, а съзнанието му ле замъглено от липсата на сън. Той внимателно измисли всяко изречение, преди да го издиктува.
И Сюзан го разсейваше. Може би защото той повече никога нямаше да я притежава, тя му се струваше по-красива отвсякога.
Златисти коси. Жарки, зелени очи. Тъжна играчка.
Не. Стихчето хайку не беше хубаво. Вярно, имаше седемнайсет срички, разпилени по схемата пет- седем-пет, но нищо повече.
От време на време Ариман съчиняваше сравнително хубави стихчета хайку, но се затрудняваше, когато трябваше да долови изражението, настроението и характера на някое момиче.
Сюзан наистина беше играчка, но вече счупена. Макар че още изглеждаше страхотно, тя беше необратимо повредена и Ариман не можеше да я оправи с малко лепило.
Момичета. Те винаги те разочароват, когато разчиташ на тях.
Изпълнен със странна смесица от сантиментален копнеж и възмущение, той завърши диктовката на предсмъртното писмо, после се наведе да гледа как Сюзан се подписва най-отдолу.
Дълги пръсти. Последни думи пишат. Но няма сълзи.
Не.
Психиатърът каза на Сюзан да остави тефтера на масата и я заведе в кухнята. По негова заповед тя извади от шкафа резервен ключ за апартамента. Ариман имаше ключ, но не го беше взел. Той пусна в джоба си резервния ключ и двамата влязоха в спалнята.
Ариман инструктира Сюзан да извади касетата от видеото и да я сложи на нощното шкафче до празната винена чаша.
— Кажи ми къде държиш видеокамерата.
— В кутия на най-горната лавица в дрешника.
— Моля те, сложи я там.
После й даде указания да избърше с хавлия нощните шкафчета, таблата на леглото и всичко друго, което можеше да е докоснал в спалнята и сетне в банята. Ариман я наблюдаваше изпитателно, за да е сигурен, че тя ще свърши добре работата.
Психиатърът внимаваше да не докосва нищо в апартамента й, затова не се притесняваше, че може да намерят отпечатъците му другаде, освен в спалнята и в банята.
Той вдигна сгънатите й бели бикини върху капака на коша за пране и едва не я инструктира да ги хвърли при другите мръсни дрехи, но инстинктът му подсказа да я разпита за тях. Когато научи, че Сюзан ги е сложила настрана, за да ги даде на полицията за анализ на ДНК, Ариман остана шокиран.
Момичета. Непочтени. Коварни. Много пъти, когато Ариман беше малък, момичетата го предизвикваха да ги блъсне по стълбите на верандата или в трънлив розов храст, а после тичаха при възрастните, твърдейки, че не са го дразнили, а той го е направил от злоба. И сега, след няколко десетилетия, пак го предаваха.
Той можеше да я инструктира да изпере бикините, но реши, че предпазливостта изисква да ги вземе и да ги изнесе от апартамента й.
Психиатърът не беше специалист по най-новите методи на съдебната медицина, прилагани в разследването на убийство, но беше убеден, че отпечатъците му върху човешката кожа остават само няколко часа.
