Ариман умело се бранеше срещу истеричните им обвинения. Пък и възрастните го смятаха за очарователен и убедителен. Но скоро той осъзна, че трябва да се научи на дискретност и да не позволява на копнежа си за сълзи да го контролира така, както кокаинът контролираше много хора от Холивуд, с които баща му работеше.
Накрая, измъчван от хормоните, Ариман установи, че се нуждае от момичетата заради нещо повече от сълзите им. Научи и колко лесно красив младеж като него може да ги подмамва в игри, с които да спечели сърцата им. А това му позволяваше да изтръгне още сълзи — чрез добре режисирана любовна връзка и после изневяра. Но десетилетията, през които ги измъчваше емоционално, не направиха момичетата по- привлекателни за него. Те още го безпокояха повече, отколкото го очароваха. Гадеше му се, след като ги притежаваше, и фактът, че е бил заинтригуван от тях, само го караше да ги мрази и презира повече. Нещо повече, сексът никога не им беше достатъчен. Момичетата искаха да бъдеш баща на децата им. Кръвта му се смразяваше при мисълта да бъде нечий баща. Веднъж едва не попадна в капана, но съдбата му помогна да избяга. Човек не можеше да има доверие на децата. Те влизаха под кожата ти и когато най-малко очакваш, можеше да те убият и да ти отнемат богатството. Психиатърът знаеше всичко за този вид предателство. А станеш ли баща на дъщеря, майката и детето ще заговорничат срещу теб за всяко нещо. Според Ариман всички останали мъже принадлежат към порода, различна от неговата, но момичетата бяха съвършено друг вид, дори извънземни, и беше абсолютно невъзможно да ги опознаеш.
Сюзан застана пред него и той вдигна юмрук.
Тя явно не се уплаши. Личността й беше толкова дълбоко потисната, че Сюзан не беше в състояние да показва емоции, докато Ариман не я инструктираше да го направи.
— Би трябвало да те набия.
Психиатърът долови момчешка сприхавост в гласа си, но не изпита неудобство от това. Той съзнаваше, че докато участва в тези игри на контрол претърпява регресия на личността и се връща назад във времето. Това връщане съвсем не го безпокоеше и всъщност беше от съществена важност, ако искаше напълно да се наслади на мига. Като възрастен с богат жизнен опит, Ариман вече беше изхабен. Но като момче, той още притежаваше неподправено умение да се учудва и се вълнуваше от всеки нюанс на въображаема злоупотреба с властта.
— Би трябвало да обезобразя завинаги глупавото ти лице.
Сюзан не реагира. Очите й потрепнаха няколко пъти, но това не беше свързано със заплахата.
Сега дискретността и въздържанието бяха от съществено значение. Ариман не се осмели да я удари. Ако бъдеше добре инсценирана, смъртта й едва ли щеше да предизвика разследване за убийство. Но ако Сюзан бъдеше насинена и пребита, версията за самоубийство нямаше да прозвучи достоверно.
— Вече не те харесвам, Сюзан. Изобщо не те харесвам.
Тя мълчеше, защото не беше инструктирана да отговаря.
— Предполагам, че още не си извикала полицията. Кажи ми дали е така.
— Така е.
— Каза ли на някого за видеозаписа?
— Казах ли?
Предупреждавайки се, че отговорът не е предизвикателен и тя е програмирана да отговаря по този начин, когато се намира в параклиса дълбоко в подсъзнанието й, психиатърът спусна ръката си и бавно разтвори пръсти.
— Отговори с да или не дали каза на някого за видеозаписа.
— Не.
Ариман изпита облекчение, хвана я за ръката и я поведе към леглото.
— Седни, момиче.
Сюзан седна, като прибра колене и скръсти ръце.
Той я разпитва няколко минути, оформяйки въпросите си като твърдения или заповеди, докато разбра защо тя е заложила капана с видеокамерата. Сюзан искаше да има доказателство срещу Ерик, а не срещу психиатъра си.
Макар че спомените й бяха заличавани след всяко следващо посещение, Сюзан със сигурност подозираше, че е използвана сексуално. Ариман предпочиташе да не се грижи за почистването след сексуалния акт, защото това би намалило вълнението от упражняването на властта и би помрачило приятната илюзия, че страховитият му контрол е абсолютен.
В края на краищата той бе авантюрист, а не прислужник.
Ариман разполагаше с много похвати, с които да отслаби или да насочи в погрешна посока подозренията на Сюзан. Така например, той можеше да й внуши, че след като се събуди, тя няма да обръща внимание на синините и да усеща доказателствата за полово сношение.
Ако бе по-игриво настроен, Ариман би й втълпил убеждението, че я посещава сатаната, който е решил да има поколение от нея, за да се роди антихрист. Имплантирайки спомени за зъл и демоничен нощен любовник с люспеста кожа, дъх на сяра и раздвоен език, психиатърът би превърнал живота й в ад.
Ариман бе практикувал тази игра с други хора, дърпайки струната на суеверието и предизвиквайки остри случаи на демонофобия — страх от демони и дяволи, която бе разбила живота на пациентите му. Този спорт му хареса много, но само за известно време. Фобията беше по-пагубна от останалите и често се развиваше бързо, превръщайки се в пълно умопомрачение и лудост. Но с течение на годините психиатърът започна да изпитва все по-малко удоволствие, защото сълзите на неосъзнаващите страданията си луди не бяха толкова живителни, колкото сълзите на нормалните, които още вярваха, че има надежда да се оправят.
От множеството други възможности за избор, Ариман бе предпочел да насочи подозренията на Сюзан към съпруга й. Настоящата игра, за която психиатърът бе измислил особено кървав и сложен сценарий, трябваше да завърши с буря от насилие, отразена от всички медии в страната. Ариман непрекъснато коригираше отделните детайли на финала, но още не беше решил дали Ерик ще бъде извършител или жертва.
Подстрекавайки Сюзан да съсредоточи вниманието си върху Ерик и после забранявайки й да му каже за подозренията си, Ариман бе създал часовников механизъм на психичното напрежение. Седмица след седмица пружината се затягаше, докато Сюзан вече едва сдържаше огромната емоционална енергия, насъбрала се в нея. И в отчаянието си да освободи натрупалото се напрежение, тя бе потърсила доказателство за вината на съпруга си, за да отиде в полицията и да избегне конфронтация с Ерик.
Обикновено подобна ситуация не би възникнала, защото психиатърът не си бе играл с никого толкова дълго, колкото със Сюзан Джагър. Той бе започнал да я упоява и да я манипулира преди година и половина и тя бе негов пациент от шестнайсет месеца. Ариман се отегчаваше за шест месеца, понякога дори за два- три. И тогава или излекуваше пациента, освобождавайки го от фобията, която му бе внушил, като засилваше репутацията си на добър терапевт, или измисляше контролирана смърт, достойна да удовлетвори играч от неговата класа. Но омаян от поразителната красота на Сюзан, той бе протакал твърде дълго, позволявайки напрежението да нарасне, докато я тласне към залагането на този капан.
Момичета. Те винаги означаваха неприятности. Рано или късно.
Ариман се изправи и заповяда на Сюзан също да стане. Тя се подчини.
— Развали ми играта — нетърпеливо каза той. — Трябва да измисля нов край.
Ариман можеше да я разпита и да разбере кога й е хрумнал планът с видеокамерата, а после да заличи спомените й. Но Сюзан щеше да осъзнае, че в деня й има страшни пропуски във времето. Той можеше да изтрие целия период от време в паметта й и да запълни празнотите с подправени спомени, които щяха да бъдат убедителни, въпреки липсата на детайли. Можеше и да измени ситуацията и да заличи в съзнанието й спомена, че той е насилникът, но това беше трудно, а Ариман нямаше достатъчно време, енергия и търпение да го направи.
— Сюзан, къде има писалка и листове?
— До леглото.
— Извади ги, моля те.
Той тръгна след нея и видя пистолета на нощното шкафче.
Сюзан не прояви интерес към оръжието. Тя отвори чекмеджето и извади химикалка и голям тефтер. Най-отгоре на всеки лист имаше нейна снимка и емблемата и телефонните номера на компанията за недвижими имоти, където Сюзан работеше, преди агорафобията да сложи край на кариерата й.
