Фалшива памет

— Моля те, Марти, обади ми се. Веднага.

Пълната до половина чаша вино още беше на нощното шкафче. Сюзан я пресуши на един дъх.

Тя издърпа чекмеджето и извади пистолета, който държеше там за самоотбрана.

Доколкото знаеше, Ариман не я посещаваше два пъти в една нощ.

Изведнъж Сюзан осъзна каква глупост беше казала на телефонния секретар на Марти. „Мръсникът… След изгодната сделка за къщата му.“ Преди осемнайсет месеца, шейсет дни преди да започне да страда от агорафобия, Сюзан бе продала на Марк Ариман сегашната му къща. Сюзан представляваше продавача, а психиатърът бе дошъл и я бе помолил да представлява и него. Тя свърши отлична работа, за да се погрижи за интересите и на двете страни. Сега обаче осъзна, че клиентът сигурно е направил отстъпка, щом е сериозно болен психически социопат и изнасилвач.

Сюзан неочаквано започна да се смее и се задави, сетне повтори:

— Моля те, Марти, обади ми се.

Телефонът иззвъня.

Тя остави пистолета и грабна слушалката.

— Да?

— Бен Марко.

— Слушам.

38.

Дъсти за пореден път си припомняше всеки детайл от съня си. Чаплата. Безшумната мълния. Бурята без гръмотевици и дъжд. Найлоновото пликче с глюкоза. Марти, която медитира.

Разсъждавайки върху кошмара, той постепенно започна да се убеждава, че в съня се крие чудовищна истина, досущ дебнещ скорпион, спотаил се в китайска кутийка.

Дъсти стана от леглото и отиде в банята. Марти беше завързана и спеше толкова дълбоко, че едва ли щеше да се събуди и да излезе от стаята.

След няколко минути, докато миеше ръцете си, той бе осенен от прозрение — не за смисъла на съня, а отговор на въпрос, който го бе озадачил по-рано, преди Марти да се събуди и да поиска да я завърже.

Мисии.

Стихчето на Скийт.

Водопадите. Във вълните разпръсват. Борови игли.

Скийт бе казал, че боровите игли са мисии.

Опитвайки се да намери смисъл в думите, Дъсти бе изброил наум синонимите за мисия, но не бе стигнал до никакъв извод. Задача. Работа. Задължение. Служба. Призвание. Инструкции.

Той се замисли над последната дума.

Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки.

Когато чу името доктор Йен Ло, Скийт бе отговорил: „Слушам“. И после бе отговарял на въпросите с въпроси, сякаш питаше да му кажат какво да мисли или да направи, но бе реагирал на твърденията така, сякаш бяха заповеди, нетърпящи противоречие. А когато в отчаянието си Дъсти му каза: „О, я ме остави на мира и заспивай“, брат му бе изпаднал в състояние, наподобяващо безсъзнание.

Скийт бе казал, че редовете на стихчето хайку са „правила“. Сетне Дъсти бе решил, че думите са някакъв механизъм, просто способ с мощен ефект, макар да не беше сигурен защо смята така.

Докато разсъждаваше върху смисъла на думата „инструкция“, той осъзна, че може би е по-добре да определи стихчето не като механизъм, а като компютърна оперативна система, програмен продукт, който позволява инструкциите да бъдат приети, разбрани и изпълнени.

И какъв беше изводът, по дяволите? Че Скийт е… програмиран?

Дъсти спря водата и му се стори, че чува слаб телефонен звън.

Той влезе в спалнята и се заслуша, но къщата беше тиха.

Ако някой се бе обадил, сигурно е оставил съобщение на телефонния секретар.

Но по всяка вероятност Дъсти си бе въобразил, че телефонът звъни. Кой би могъл да се обажда по това време? Но за всеки случай трябваше да прослуша съобщенията, преди отново да си легне.

Той се върна в банята, за да избърше ръцете си.

Дъсти се втренчи в огледалото и си припомни случилото се на покрива на семейство Соренсън.

Скийт твърдеше, че е видял отвъдното. Ангелът на смъртта му бил показал какво го чака отвъд този свят и хлапето бе харесало онова, което бе видяло. И после ангелът му бе заповядал да скочи. Скийт бе употребил думата инструктирал.

По гърба му отново полазиха ледени тръпки. Вероятно му оставаше още малко, за да разкрие загадката. Дъсти сякаш чу как скорпионът драска в кутийката — звукът на неприятната истина, очакващ да го ужили, когато вдигне капака.

39.

— Зимна буря… — прошепна психиатърът в клетъчния си телефон.

— Бурята си ти — отговори Сюзан Джагър.

— Скри се в близката гора…

— Гората съм аз.

— И утихна там.

— В тишината ще науча какво се иска.

Той стигна до площадката на стълбището пред вратата й и каза:

— Пусни ме да вляза.

— Да.

— Бързо — добави Ариман, прекъсна разговора и прибра телефона в джоба си, после нервно погледна към безлюдната улица.

Сюзан махна стола от дръжката на вратата и отключи.

Тя отвори и го поздрави стеснително, без да каже нищо, а само с лек поклон, сякаш беше гейша. Психиатърът влезе и Сюзан отново заключи. Той я инструктира да го заведе в спалнята си.

— Мисля, че ти си лошо момиче, Сюзан. Не знам как си могла да кроиш планове срещу мен и защо ти е хрумнало да сториш такова нещо, но съм убеден, че си го направила.

По-рано всеки път, когато отместеше очи от него, тя поглеждаше към миниатюрното японско дръвче в месинговата саксия. И това ставаше винаги, когато Ариман споменаваше за видеозаписа, който бе заснел или щеше да заснеме по време на следващото си посещение. Когато видя, че Сюзан е напрегната и измъчвана от притеснения, той й заповяда да разкрие източника на безпокойството й. Тя бе отговорила: „Видеото“ и Ариман бе стигнал до очевидния извод. Макар и късно, подозренията му се засилиха, когато си спомни, че Сюзан неизменно поглеждаше към дръвчето, а не към пода, както би се очаквало да направи, щом се срамува.

— Искам да видя какво има в онази саксия.

Сюзан покорно го поведе към пиедестала, но психиатърът замръзна на мястото си, когато видя екрана на телевизора.

— Да ме вземат дяволите.

Наистина щеше да отиде по дяволите, ако не бе идентифицирал причината за подозренията си, ако се бе прибрал вкъщи и не се бе върнал в дома на Сюзан.

— Ела при мен — заповяда той.

Тя се приближи до него и Ариман сви пръсти в юмруци. Искаше му се да удари красивото й лице.

Момичета. Всичките бяха еднакви.

Когато беше малък, той не виждаше за какво биха могли да му послужат и не искаше да има нищо общо с тях. Гадеше му се от момичетата и от коварните им манипулации. Най-хубавото в тях беше, че без много усилия можеше да ги разплаква, но после те винаги хукваха към майките или бащите си, за да ги утешат.