Той усеща ужасно вътрешно затопляне, сякаш мълнията се вие във вените и артериите му, а после чува писък, когато птицата влиза в кръвта му. Дъсти я чувства в мускулите и в цялото си тяло и в сърцето му се появява непоносимо пърхане, сякаш чаплата свива гнездо там.
Без да помръдва, Марти отваря очи. Но те не са сини, а черни като косите й. Нямат бяло. Очните й ябълки са пълни с нещо черно и имат формата на бадеми, също като очите на чаплата.
—
Дъсти се стресна и се събуди. Съзнанието му беше токова ясно, че не извика, нито седна в леглото, за да се ориентира, когато отвори очи. Той лежеше неподвижно по гръб и се бе втренчил в тавана.
Лампионът стоеше до стола, където му беше мястото и не служеше за статив за система за интравенозно поддържане на живота.
Сърцето на Дъсти не пърхаше, а биеше като обезумяло. Там не свиваше гнездо нищо, освен собствените му надежди, тревоги, чувства и предразсъдъци.
Валит тихо хъркаше.
Марти спеше дълбоко. Сънят още не бе избледнял от съзнанието му и Дъсти го обмисли от всеки възможен аспект. Обикновено той не анализираше сънищата си.
Фройд обаче беше убеден, че от сънищата могат да се извлекат причудливите изражения на съзнанието, които са същинско угощение за психоаналитика. Доктор Дерек Ламптън, вторият баща на Дъсти и четвъртият съпруг на Клодет, беше на същото мнение и редовно съчиняваше странни, налудничави хипотези, които натрапваше на пациентите си, без да се замисля за вероятността, че може да са вредни.
И тъй като Фройд и Ламптън Влечугото вярваха в сънищата, Дъсти не ги приемаше сериозно. Сега обаче, макар да му беше неприятно, той призна, че в съня му може би има някакъв смисъл. Но да открие поне един ясен факт в тази купчина от безсмислици, щеше да бъде задача, достойна за Херкулес.
Ако изключителната му зрителна и слухова памет съхраняваха всички детайли на сънищата така, както запазваха реалните преживявания, тогава можеше да бъде сигурен, че ако прерови и разнищи този кошмар достатъчно внимателно, Дъсти ще намери някаква ясна истина, която чака да бъде открита, досущ сребърен съд от наследство, неволно изхвърлен на боклука наред с остатъците от вечерята.
36.
— Видеото — повтори Сюзан в отговор на въпроса на Ариман и пак погледна към миниатюрното японско дръвче.
Изненадан, психиатърът се усмихна.
— Много си скромна, като се имат предвид нещата, които направи. Успокой се, скъпа. Заснел съм само една видеокасета с теб — деветдесетминутно чудо — и ще има още една следващият път, когато се срещнем. Никой освен мен не гледа домашните ми видеофилми. Уверявам те, че никога няма да ги излъчат по Си Ен Ен или по Ен Би Си. Макар че рейтингът им би скочил до небето.
Сюзан продължи да гледа дръвчето, но сега Ариман разбра защо е могла да отмести поглед от него, макар да я бе инструктирал да го гледа в очите. Срамът беше властно влияние, от което тя черпеше сили за това малко непокорство. Всички ние вършим срамни неща и по някакъв начин постигаме помирение със себе си, изпитвайки чувства за вина. За разлика от срама, вината може да е успокояваща като добродетелта, защото острите, назъбени краища на онова, което е капсулирала, вече не се усещат и самата вина се превръща в обект на интереса ни. Срамът на Сюзан от миговете, на които Ариман я бе подложил, се бе превърнал във вина.
Психиатърът й заповяда да го погледне и след кратко колебание тя отново насочи вниманието си към него.
Той я инструктира да слезе по стъпалата на подсъзнанието си, докато се върне в параклиса, от който преди малко й бе позволил да се отдалечи, за да направи по-интересна играта им.
Личността й отново бе дълбоко потисната.
— Ще забравиш, че баща ти е бил тук тази нощ — каза Ариман. — Спомените за лицето му, където би трябвало да си видяла моето, и за гласа му, когато би трябвало да си чула моя, сега са прах, разпръснат от вятъра. Аз съм твоят лекар, а не баща ти. Кажи ми кой съм аз, Сюзан.
Въпреки усилията му някъде се бе запазил спомен, вероятно в някое неизвестно кътче на подсъзнанието. Инак Сюзан изобщо не трябваше да изпитва срам, защото не би си спомняла за униженията от изминалата нощ. Според Ариман, срамът й беше доказателство за съществуването на подсъзнателно ниво, скрито дори под самоличността, където преживяването бе оставило неизлечима следа. Той реши, че този най-дълбок скрит от всички спомен е недостъпен и не представлява заплаха за него. Ариман трябваше само да изчисти плоскостите на съзнанието и подсъзнанието й, за да бъде в безопасност.
Някои хора биха се запитали дали това подсъзнателно ниво не е душата, но Ариман не беше един от тях.
— Ако въпреки всичко, имаш причина да усещаш, че си била изнасилена и чувстваш болка, ти няма да подозираш никой друг, освен съпруга си Ерик. А сега, кажи ми дали разбираш какво ти казах.
— Разбирам.
— Но строго ти се забранява да казваш на Ерик за подозренията си.
— Забранено. Разбрах.
— Добре.
Ариман се прозя. Колкото и да беше забавна, накрая играта се разваляше от необходимостта да прибере играчките и да разтреби. Макар че разбираше защо редът е абсолютно задължителен, той мразеше периода на разчистване.
— Моля те, заведи ме в кухнята.
Все още грациозна, въпреки жестоката употреба, на която я бе подложил, Сюзан тръгна из тъмния апартамент плавно и изящно, досущ призрак.
Като всеки играч след дълга изтощителна игра, Ариман беше жаден.
— Кажи ми каква бира имаш.
— Китайска.
— Отвори ми една.
Сюзан извади бира от хладилника и я отвори.
Докато беше в апартамента й, психиатърът внимаваше да не докосва повърхности, върху които можеше да остави отпечатъци.
Още не беше решил дали Сюзан ще се самоунищожи, когато свършеше с нея. Ако преценеше, че самоубийството ще е достатъчно забавно, тогава продължителната й и потискаща борба да преодолее агорафобията щеше да му предостави убедителен мотив и предсмъртното й писмо щеше да приключи случая без взискателно разследване. Но по всяка вероятност Сюзан щеше да бъде използвана в по- голямата игра с Марти и Дъсти, кулминираща в масово убийство в Малибу.
Другите варианти включваха Сюзан да бъде убита от съпруга си или дори от най-добрата си приятелка. Ако я убиеше Ерик, щеше да последва разследване, дори ако той се обадеше на ченгетата от сцената на местопрестъплението, направеше самопризнания, пръснеше черепа си и паднеше до съпругата си и всички съдебномедицински доказателства щяха да подкрепят заключението, че причината е грозен семеен скандал. После щяха да се намесят момчетата от научния отдел, които щяха да търсят отпечатъци, използвайки най- съвременни методи. И ако Ариман по невнимание бе оставил следа, животът му щеше да се промени, но нямаше да стане по-хубав.
Високопоставените му приятели щяха да се погрижат Ариман да не бъде лесно изправен пред съда. Доказателствата щяха да изчезнат или да бъдат променени. Детективите от полицията и прокуратурата щяха да се провалят един след друг, а животът на по-неотстъпчивите, които щяха да се опитат да извършат сериозно и задълбочено разследване, щеше неимоверно да се усложни и дори да бъде съсипан от неприятности и трагедии. Но злочестията им нямаше да имат нищо общо с доктор Марк Ариман.
Приятелите му нямаше да могат да предотвратят попадането му под подозрение, нито да го предпазят от сензационните спекулации на медиите. Той щеше да стане известна личност. А това беше недопустимо. Славата щеше да осакати стила му.
