В индианския фолклор най-коварното същество е койотът и психиатърът не вижда смисъл да мери остроумието си с цяла глутница. Без да бяга, той тръгва безшумно към ягуара си, който е паркиран на четиристотин метра на север.
Нощния въздух ухае на пясък, на мескит и на желязо, чийто източник Ариман не може да определи.
Докторът стига до колата си. Койотите се умълчават, надушили прясна следа, която ги кара да бъдат предпазливи. И несъмнено причината за благоразумието им е Ариман. В тишината се чува звук и той вдига глава.
Прилепите изчезват в мрака. Психиатърът отваря вратата на колата си и койотите отново започват да вият. Достатъчно близо са, за да го включат в хора си, ако той реши да извиси глас.
Макар че скръбните стенания на срам на Сюзан Джагър бяха тонизиращи и спомените за семейство Пасторе, предизвикани от измъчения й глас — ободряващи, доктор Ариман вече не беше млад, както в онзи дни в Ню Мексико, и се нуждаеше от поне няколко часа дълбок сън. Предстоящият ден щеше да изисква жизненост и особено ясно съзнание, защото Марти и Дъсти Роудс щяха да станат много по-големи играчки в тази сложна игра, отколкото бяха досега. Ариман инструктира Сюзан да преодолее емоциите си и да се облече.
— Стани.
Тя се подчини.
— Ти си видение, дъще. Иска ми се да те бях заснел на видео тази нощ, вместо следващият път. Онези сладки сълзи.
Сюзан отклони вниманието си от него.
Ариман проследи погледа й и видя миниатюрното японско дръвче в месинговата саксия върху пиедестала.
— Цветарството е терапевтично занимание за страдащите от агорафобия. Декоративните растения поддържат връзката ти с външния свят. Но когато ти говоря, очаквам вниманието ти да бъде насочено към мен.
Тя отново го погледна. Вече не плачеше. Последните сълзи засъхваха на лицето й.
Нещо странно в нея обезпокои психиатъра. Неспокойният й поглед. Стиснатите устни. В Сюзан имаше напрежение, което не беше свързано с унижението и срама й.
— Мушички — каза Ариман. Стори му се, че в очите й се прокрадна безпокойство. — Те са ад за японските дръвчета.
Сюзан явно се притесняваше за нещо, но със сигурност не за здравето на растението.
Психиатърът надуши неприятности и положи усилия да проясни съзнанието си от мислите за секса и да се съсредоточи върху Сюзан.
— За какво се притесняваш?
— За какво се притеснявам? — повтори тя.
Той перифразира въпроса си като заповед.
— Кажи ми за какво се притесняваш.
— За видеото.
35.
Козината на гърба на Валит вече не стърчеше. Кучето престана да ръмжи и възвърна обичайната си добронамереност, после се върна на овчата кожа и задряма, сякаш нищо не го бе обезпокоило.
Упоена от приспивателните, Марти беше изнервящо неподвижна и тиха. Дъсти няколко пъти се наведе над нея, разтревожено вслушвайки се в дишането й.
Макар да очакваше, че ще лежи буден цяла нощ, той заспа.
Яви му се сън, преплитащ страх и абсурдност в странен разказ — обезпокоителен, но безсмислен.
Дъсти лежи върху завивките на леглото. Облечен е, но няма обувки. Валит не се вижда наоколо. Марти седи неподвижно с кръстосани крака на овчата кожа на кучето. Очите й са затворени, а пръстите й са сключени, сякаш медитира.
Двамата са сами в стаята, но въпреки това той разговаря с някого. Дъсти усеща, че устните и езикът му се движат и макар да чува как гласът му отеква далеч, глухо и неясно в костите на черепа му, не може да разбере нито дума от онова, което казва. Паузите в речта му показват, че води разговор, а не монолог, но не чува друг глас, нито мърморене или шепот.
Навън светкавица раздира мрака, но не следва гръм и по покрива започва да барабани дъжд. Единственият звук, който нарушава тишината, е когато голяма патица прелита край прозореца — толкова близо, че едното й крило се удря в стъклото — и изкрясква. Макар че съществото се появява и изчезва за миг, Дъсти е убеден, че това е чапла. Крясъкът й сякаш прави кръг в тъмнината, утихва и после се усилва, пак заглъхва и повече не се чува.
Той усеща, че в лявата му ръка е забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Другият край на тръбичката е свързан с найлоново пликче, пълно с глюкоза.
Бурята се разразява отново и огромната чапла пак прелита край прозореца. Крясъкът й отеква в нощта.
Десният ръкав на Дъсти е навит, защото измерват кръвното му налягане. Странно, но сякаш хваната от невидима ръка, черната помпа ритмично се свива и отпуска, и ръкавът на апарата се стяга около ръката му. Ако в стаята има трети човек, тогава този безименен посетител сигурно е усъвършенствал магията на невидимостта.
Отново блясва светкавица, която пада не навън, а вътре, на пода на спалнята. Мълнията изсъсква и влиза през тавана, спуска се към металната рамка на картината, оттам към телевизора и накрая към лампиона, който служи за статив на системата за интравенозно поддържане на живота, и разпръсва искри, докато впива ярките си зъби в месинга.
Веднага след светкавицата в стаята връхлита голямата чапла. Влязла е през затворен прозорец или през стена. Извитият й като сабя клюн трака, докато птицата кряска. Огромна е, най-малко десет метра от главата до краката, и прилича на праисторически птеродактил. По стените пробягват сенките на крилата й — пърхащи очертания на примитивната светлина.
Птицата се насочва към Дъсти. Той разбира, че съществото ще кацне на гърдите му и ще изкълве очите му. Дъсти има чувството, че ръцете му са завързани за леглото, макар че на дясната е само ръкавът на апарата за измерване на кръвното налягане, а на лявата — иглата на системата за интравенозно поддържане на живота. Въпреки това той се чувства неподвижен и безпомощен.
Когато мълнията се спуска към лампиона, найлоновото пликче с глюкоза блясва като газена лампа и върху Дъсти се посипва горещ дъжд от искри. Сянката на връхлитащата чапла се разбива на толкова черни фрагменти, колкото са искрите и когато облаците от ярки и тъмни частици се смесват, Дъсти затваря очи от ужас и объркване.
Някой, вероятно невидимият посетител, го уверява, че не трябва да се страхува, но когато отваря очи, Дъсти вижда страховито нещо, надвиснало над него. Птицата се смалява, докато се помества в найлоновото пликче с глюкоза. Но чаплата още е жива и кряска, макар че пронизителните й викове са заглушени от прозрачните стени на найлоновия й затвор. Птицата се опитва да се освободи с острата си човка и нокти, но не може. Едното от жестоките й, черни очи се вторачва в Дъсти с демонична изпитателност.
Дъсти също се чувства като в затвор и безпомощен като човек, разпънат на кръст. После чаплата постепенно се разтваря в кървава, кафяво-черна пихтия и бистрата течност в тръбичката на системата за интравенозно поддържане на живота започва да се оцветява и да се приближава към ръката на Дъсти. Той изкрещява, но от устата му не излиза звук. Парализиран и поемайки дълбоко, но безшумно въздух като човек, опитващ се да диша във вакуум, Дъсти се мъчи да вдигне дясната си ръка, да махне тръбичката на системата и да стане от леглото, но не може. Отровата стига до иглата в ръката му.
