по-малките помещения се активираха от гласа на Ариман.
Младият милиардер бе компютъризирал всички системи в къщата.
Психиатърът влезе в кабинета си, обади се в офиса си и остави съобщение на секретарката си да отложи за следващата седмица ангажиментите му в десет и единайсет часа, като добави, че ще бъде на работа следобед.
През втората половина на деня той нямаше сеанси с пациенти. Беше освободил следобеда си за Дъсти и Мартина Роудс, които щяха да се обадят сутринта, отчаяно търсейки помощ.
Преди осемнайсет месеца Ариман бе осъзнал, че Марти може да бъде една от ключовите му играчки в прекрасна и по-сложна от всички игри до този момент. Преди осем месеца той бе сложил част от магическата си отвара в кафето и в шоколадовата бисквита, които Дженифър й поднесе и бе програмирал Марти по време на три от посещенията на Сюзан.
И Марти очакваше да бъде употребена, без да съзнава, че е станала екземпляр от колекцията му.
Във вторник сутринта, преди осемнайсет часа, когато бе дошла със Сюзан, Ариман най-после я включи в играта, изпращайки я в параклиса в подсъзнанието й, където внуши убеждението, че Марти не може да има доверие в себе си и представлява сериозна опасност — чудовище, способно на необикновено насилие и невъобразими жестокости.
Денят й сигурно беше интересен. Ариман с нетърпение очакваше да чуе подробностите.
Той още не бе използвал сексуално Марти. Макар и не толкова красива, колкото Сюзан, тя бе доста привлекателна и Ариман искаше да види колко жалка може да бъде. Марти още не беше в достатъчно окаяно състояние, за да го привлича еротично.
Но това скоро щеше да стане.
В момента Ариман беше в опасно настроение. Регресията на личността, която претърпяваше по време на игрите, не изчезваше веднага след края им. Той се връщаше от пубертета в зрялата възраст постепенно и сега не беше нито мъж, нито момче, и се намираше в състояние на емоционална метаморфоза.
Психиатърът си наля кока-кола, добави сироп от череши и лед и разбърка сместа със сребърна лъжица с дълга дръжка. Опита я и се усмихна. Беше по-хубава от китайската бира.
Изтощен, но и неспокоен, той се разходи из къщата.
Макар че хората още спяха, в равнините в подножието на хълмовете блещукаха милиони светлини. Златистият им блясък, проникващ през прозорците, му харесваше.
Той се втренчи в града — най-голямата играчка на света — и разбра как вероятно се чувства Господ, като гледа творението си. Ако изобщо имаше Господ. Психиатърът беше играч, а не вярващ.
Той обиколи стаите на огромната къща, която приличаше на лабиринт, и накрая се върна във всекидневната.
Там, преди осемнайсет месеца, Ариман бе включил в колекцията си Сюзан. В деня, когато приключи сделката, той се бе срещнал с нея, за да получи ключовете на къщата и дебелия наръчник за компютъризираните системи. Тя се изненада, като го видя с две чаши шампанско „Дом Периньон“. Психиатърът внимаваше да не показва с нищо, че интересът му към нея не се дължи на способностите й като агент по продажби на недвижими имоти и Сюзан така и не разбра, че е влюбен в нея. Всъщност от мига, в който я видя и реши да я притежава, той на няколко пъти небрежно намекна, че е хомосексуалист. Ариман беше щастлив от зрелищната си, нова къща, а Сюзан — доволна от тлъстата комисионна, която спечели. Ето защо, тя не видя нищо лошо в предложението да полеят сделката с чаша шампанско. Разбира се, в нейното имаше опиати.
В душата на Ариман бушуваха противоречиви емоции. Той съжаляваше за загубата на Сюзан, но, от друга страна, се чувстваше измамен и предаден. Въпреки прекрасните мигове, които бяха прекарали заедно, тя щеше да съсипе живота му, ако имаше възможност.
Най-после той реши душевния си конфликт, защото осъзна, че Сюзан е като всички останали момичета и не заслужава времето и вниманието, с които щедро я бе обсипал. Да мисли сега за нея, би означавало да признае, че тя има власт над него, каквато никой друг не бе упражнявал.
— Радвам се, че си мъртва, глупаво момиче — каза на глас Ариман. — Дано да те е боляло.
Психиатърът се почувства много по-добре, след като изрази на глас гнева си.
Макар Седрик и Нела Хоторн, семейството, което се грижеше за имението му, да бяха в къщата, той не се притесняваше, че може да го чуят. Те сигурно спяха в тристайния си апартамент в крилото за прислуга. И независимо какво можеше да видят или чуят, Ариман не трябваше да се тревожи, че ще си спомнят нещо, което би могло да го изложи на опасност.
— Дано да те е боляло — повтори той, после се качи с асансьора на по-горния етаж и влезе в спалнята.
Ариман изми старателно зъбите си и облече черна копринена пижама.
Чаршафите му бяха бели с черно по края. На леглото имаше множество пухкави възглавнички.
Както обикновено, на нощното му шкафче бе сложена купа „Лалик“, пълна с любимите му шоколади. Ариман изпита желание да не бе измил зъбите си.
Преди да си легне, той се приближи до контролното табло, което задействаше лампите в къщата, климатичната инсталация, отоплението, системата за охрана, камерите за наблюдение, нагревателите на басейна и многобройните други устройства.
Ариман вкара личния си код, за да получи достъп до шестте сейфа, разположени на различни места в жилището му. После набра седемцифрено число и част от гранитната стена до камината се отмести, разкривайки малък, вграден стоманен сейф. Ариман натисна комбинацията и ключалката изщрака. Той отвори квадратната врата и извади съдържанието на сейфа — стъклен еднолитров буркан.
Ариман го сложи на бюрото си и се втренчи в него.
След няколко минути той не издържа на привличането на купата „Лалик“ и си взе шоколад с бадеми.
Нямаше отново да си мие зъбите. Да заспи, усещайки вкуса на шоколад в устата си, беше греховно удоволствие. Понякога Марк Ариман беше лошо момче.
Наслаждавайки се на шоколада, той седна до бюрото и замислено се втренчи в буркана. Макар че не бързаше, докато ядеше, Ариман не бе осенен от никакво прозрение от очите на баща си, докато довърши последните трохи от шоколада.
Очите бяха кафяви, но с млечнобял слой върху ирисите. Бялото вече бе станало бледожълто, изпъстрено с пастелно зелено. Очите се съхраняваха във формалдехид, в херметически затворен буркан и понякога надничаха през извитото стъкло с изпълнено с копнеж изражение, а друг път — с непоносима тъга.
Марк Ариман бе гледал тези очи през целия си живот — и когато бяха положени в черепа на баща му, и след като бяха извадени. Очите криеха тайни, които той искаше да разбере, но както винаги, оставаха неразгадаеми.
42.
В резултат от въздействието на трите приспивателни хапчета Марти, изглежда, не можеше да изпадне в паника, дори след като беше развълнувана и стана от леглото.
Но ръцете й трепереха и тя се притесняваше, когато Дъсти се приближеше до нея. Марти продължаваше да мисли, че ще извади очите му и ще отхапе носа или устните му.
Тя се съблече, за да се изкъпе.
— Много си секси — отбеляза Дъсти. — Можеш да накараш някой мъж да изтича бос по посипано с кабарчета игрище.
— Не се чувствам секси, а като птиче лайно — намусено отговори тя.
— Странно.
— Кое?
— Изборът ти на думи. Чувстваш се като лайно. Но защо
Марти се прозя.
— Така ли казах?
