Сюзан усещаше погледа му. Или поне така си мислеше.
Тя бързо спусна щорите.
Ядосана на себе си, че е толкова страхлива, треперейки повече от гняв и отчаяние, отколкото от страх, и изнервена, защото е безпомощна жертва, Сюзан изпита непреодолимо желание да превъзмогне агорафобията си, да излезе навън, да обиколи дюните и да застане пред инквизитора си, или да докаже пред себе си, че той не е там. Но тя нямаше смелостта да тръгне да търси хищника. Не беше в състояние да прави нищо друго, освен да се крие в дома си и да чака.
Сюзан не можеше дори да се надява на избавление, защото надеждата, която дълго време я бе крепила, напоследък бе намаляла и ако притежаваше физическа плътност, нямаше да я забележи дори през лупа, нито през най-мощния микроскоп.
Лупа.
Хрумна й нова идея, която й хареса. Може би щеше да успее да види изнасилвача.
В дрешника на спалнята имаше мощен бинокъл. По-рано, когато слънчевата светлина не я изнервяше, Сюзан с удоволствие наблюдаваше платноходките и корабите, пътуващи за Южна Америка или за Сан Франциско.
Тя намери бинокъла. На лавицата имаше и още нещо, за което бе забравила. Видеокамера.
Ерик я бе купил, но много преди да се изнесе, бе загубил интерес към снимането на домашни видеофилми.
Сюзан изведнъж измисли план.
Тя остави бинокъла, взе видеокамерата и я сложи на леглото.
Вътре имаше батерии и празна лента.
Сюзан с любопитство прочете книжката с указанията.
Както винаги, щом се заловеше с ново хоби, Ерик не се задоволяваше с обикновени пособия. Той държеше да притежава най-доброто и най-модерното, и видеокамерата имаше възможно най-хубавия обектив и безупречен образ и звук. Освен това можеше да се нагласи така, че да снима сама в продължение на три часа.
Сюзан включи устройството за презареждане на батерии, после вдигна чашата за наздравица и този път пи, не за да се утеши, а за да празнува.
За пръв път от много месеци тя наистина чувстваше, че контролира живота си. Мисълта, че предприема малка стъпка, за да реши макар и само един от множеството тежки проблеми, които я измъчваха, не помрачи вълнението й. Най-после тя
Сюзан отиде в кухнята, разчисти продуктите за пилешкото с винен сос, извади от фризера замразена пица и се запита защо не се беше сетила за видеокамерата преди няколко седмици или месеци. Тя започна да съзнава, че е била изумително пасивна, като се има предвид ужасът и терорът, които бе понесла.
Е, да, Сюзан бе потърсила терапия. Два пъти седмично в продължение на шестнайсет месеца. Постижението не беше малко — да се бори да отива и да се връща от всеки сеанс и да постоянства въпреки незадоволителните резултати. Но да се подложи на терапия, беше най-малкото, което можеше на направи, когато животът й се разпадаше. И ключовата дума наистина беше „подлагане“, защото Сюзан изпълняваше терапевтичните стратегии и съвети на доктор Ариман с нехарактерно за нея покорство, като се има предвид, че по-рано беше изключително предпазлива с психиатрите.
Тя сложи пицата в микровълновата фурна. Беше щастлива, че се е освободила от необходимостта да приготвя слона вечеря. Сюзан осъзна, че е запазила разсъдъка си благодарение на ритуала
Тя отново напълни чашата си. И виното не помагаше, пък и Сюзан трябваше да внимава да не се напие и да не провали работата, която й предстоеше, но беше толкова развълнувана и заредена с адреналин, че вероятно можеше да довърши бутилката и организмът й да изгори алкохола, докато станеше време за лягане.
Тя крачеше из кухнята, очаквайки пицата да се стопи и недоумението й към продължителната й пасивност прерасна в изумление. Припомняйки си изминалата година, Сюзан реши, че е живяла под въздействието на зла магия, която бе замъглила съзнанието, бе изсмукала волята и бе оковала душата й.
Е, магията се бе развалила. Сюзан Джагър бе възвърнала яснотата на мисълта и енергията си и беше готова да
Той беше там. Може би дори в момента се криеше зад дюните и я наблюдаваше. Вероятно минаваше покрай къщата й, като се пързаляше с ролкови кънки или бягаше за здраве, или с велосипед. Поредният любител на развлеченията или маниак на тема спорт в Калифорния. Но изнасилвачът със сигурност беше там.
Той не я бе посещавал три поредни нощи, но следваше схема на сексуална потребност, която гарантираше, че ще дойде до зазоряване. Дори да заспи или да бъде упоена по някакъв начин, сутринта Сюзан щеше да знае всичко, защото с малко повече късмет, видеокамерата щеше да го заснеме на местопрестъплението.
Ако записът покаже Ерик, тя щеше да го рита, докато извадеха с операция обувката й от жалкия му задник. И после завинаги щеше да го изгони от живота си.
Ако камерата заснемеше непознат, което беше малко вероятно, Сюзан щеше да има доказателство за полицията. Колкото и унизително да беше да представи видеозапис на собственото си изнасилване, тя щеше да направи каквото трябва.
Сюзан се приближи до масата, за да вземе чашата с мерлото, и се запита какво би станало, ако… сутринта се събудеше с чувството, че е употребена и подута и усетеше издайническата топлина на спермата, а записът я покажеше сама в леглото, да се мята или в екстаз, или от ужас, като луда, изпаднала в пристъп на умопомрачение, а нощният посетител беше същество, да речем, зъл дух, който не хвърля отражение в огледала и не оставя образ на видеолентата.
Глупости.
Истината беше някъде там, но не беше свръхестествена.
Тя поднесе чашата към устните си и на един дъх изпи половината вино.
28.
Любимото място на Марти в къщата беше до камината. Там имаше две кресла, където вечер тя и Дъсти седяха и четяха книги, но чувстваха такава близост, сякаш се държаха за ръце и се гледаха в очите.
Марти бе свила крака на креслото и не четеше, а седеше неподвижно. Изглеждаше спокойна, но всъщност беше емоционално изтощена.
Дъсти седеше на другото кресло и се опитваше да разсъждава и анализира.
Марти му разказа за изпитанието си, като от време на време млъкваше, защото продължаваше да се чуди на странните детайли на налудничавото си поведение, после отново подхващаше историята си, когато Дъсти внимателно я насърчаваше.
Той я успокои и й вдъхна надежда, но Марти не можеше да го погледне в очите. Тя се бе втренчила в камината.
Декоративните инструменти вече не я плашеха.
Марти още се безпокоеше, но в момента повече се страхуваше да не получи нов, парализиращ пристъп на паника, отколкото от потенциала си за насилие.
Тя разказа подробно за атаката, но не можа да обясни добре точно какво бе чувствала. Беше й трудно да си спомни пълната интензивност на ужаса си. Преживяванията сякаш бяха на друга Марти Роудс, някаква психически неуравновесена личност, която за малко бе изскочила от тъмните дълбини на психиката й и отново се бе скрила там.
От време на време Дъсти шумно разклащаше леда в уискито си, за да привлече вниманието й. Когато тя го погледнеше, той вдигаше питието си, за да й напомни да пийне. Отначало Марти не искаше алкохол, защото се боеше, че отново ще загуби контрол над себе си. Но уискито се оказа успешна терапия.
