Фалшива памет

Без да откъсва очи от Марти, той намери електрическия ключ и запали лампата.

Марти бе опряла гръб в кабината на душа. Очите й бяха затворени, лицето — измъчено, а ръцете — свити в юмруци и притиснати до слепоочията.

Устните й се движеха бързо, но не издаваше звук, сякаш бе онемяла от ужас.

Дъсти подозираше, че тя пак се моли на Бога.

Той направи три крачки и докосна ръката й.

Очите й се отвориха.

— Махай се! не знаеш какво мога да направя. Бедно ти е въображението. Нещо неописуемо зло и жестоко.

— Не се страхувам от теб, Марти.

— А трябва.

Кръвоносните съдове в сините й очи приличаха на пукнатини в дебела стъклена чаша, а черните зеници — на дупки от куршуми.

— Не съм такава, каквато изглеждам. В мен живее друго същество, което е изпълнено с омраза и е готово да причинява болка, да реже и разбива. Или ако няма друго същество и съм само аз, тогава не съм човекът, за какъвто винаги съм се мислела, а нещо извратено и ужасно.

Дъсти е се бе страхувал толкова много нито в най-лошите си кошмари, нито в най-отчаяните мигове в живота си и в представата си за мъж не бе допускал вероятността, че някога ще се уплаши така, както в момента.

Той усети, че Марти, такава, каквато я познава, се изплъзва от него и необяснимо как, но неумолимо потъва в психически водовъртеж, по-странен от която и да е черна дупка в другия край на вселената и става загадъчна като извънземна форма на живот.

Макар до този момент да не бе съзнавал дълбочината на възможностите си да изпитва ужас, Дъсти съзнаваше колко мрачен би бил този свят без Марти и се уплаши от перспективата за безрадостния и самотен живот без нея.

Тя се сви в ъгъла на кабината на душа. Раменете й бяха прегърбени, ръцете — скръстени на гърдите. Костите й се очертаваха под кожата, сякаш скелетът й щеше да изскочи от плътта.

Дъсти влезе в кабината на душа и Марти каза:

— Недей! Моля те, недей!

— Мога да ти помогна.

Устните й се разтрепериха и тя се разплака.

— Не, миличък. Стой далеч от мен.

— Каквото и да става, мога да ти помогна.

Дъсти протегна ръце към нея и Марти се плъзна по стената и седна на пода, защото нямаше къде повече да отстъпва.

Той коленичи пред нея и сложи ръка на рамото й, но тя се сви конвулсивно от паника.

— Ключът!

— Какво?

— Ключът! — Марти разтвори юмруци и изумено се втренчи в дланите си. — Не, ключът за стартера още трябва де в мен!

Тя трескаво започна да опипва джобовете на джинсите си.

Дъсти си спомни, че видя ключа на пода до нощното шкафче.

— Изпуснала си го в спалнята.

Марти погледна недоверчиво, но сетне, изглежда, си спомни.

— Съжалявам. Какво щях да направя. Забий и завърти. О, Господи!

Тя потрепери. В очите й бликнаха сълзи, които потекоха по страните й, придавайки лек цвят на бледата й кожа.

Дъсти се опита да я прегърне, но Марти се съпротивляваше и настойчиво го предупреждаваше да не й вярва и да закрие очи, защото макар ключът да не е в нея, пак може да избоде очите му с нокти. Най-после той успя да я притисне в обятията си. Марти изведнъж се скова и се затвори в себе си, като се сви и сякаш започна да се смалява под натиска на страха. Дъсти я държеше до себе си и й говореше, че я обича и тя не е лоша, а добра. Каза й всичко, за което можа да се сети, за да я накара да се усмихне. Той не виждаше изражението й, защото главата й беше наведена, а лицето — скрито. Но след известно време Марти престана да се съпротивлява. Тялото й постепенно се отпусна и тя предпазливо го прегърна, после отчаяно се вкопчи в него, болезнено съзнавайки, че животът им се е променил необратимо и сега съществуват под сянката на застрашително надвисналата над тях неизвестност.

27.

Сюзан Джагър изгледа вечерните новини и тръгна из апартамента, за да синхронизира часовниците. Тя извършваше тази задача всеки вторник по едно и също време.

Всъщност нито един от часовниците не изоставаше, нито избързваше с повече от минута, но Сюзан изпитваше удоволствие да ги сверява.

През шестнайсетте месеца на почти пълна изолация и постоянно безпокойство тя разчиташе на този ритуал, за да запази разсъдъка си.

За всяка домакинска задача Сюзан измисляше сложна процедура, към която се придържаше стриктно. Излъскването на пода или на мебелите се превърна в продължително занимание, запълващо свободното й време.

Извършването на всяка задача така, че да отговаря на високите стандарти и подчиняването на кодекс от домакински правила й вдъхваше чувство за контрол. Усещането беше успокояващо, макар Сюзан да съзнаваше, че е илюзия.

Тя свери часовниците и отиде в кухнята, за да приготви вечерята. Салата от домати и цикория. Пилешко с винен сос.

Готвенето беше любимото й занимание през деня. Тя изпълняваше рецептите с прецизността на учен и измерваше и комбинираше съставките като бомбаджия, който прави експлозив. Кулинарните и религиозните ритуали утешаваха сърцето и успокояваха съзнанието, вероятно защото първите бяха храна за тялото, а вторите — за душата.

Но тази вечер Сюзан не можеше да се съсредоточи върху готвенето. Вниманието й непрекъснато се насочваше към телефона. Тя изгаряше от нетърпение да разговаря с Марти, след като най-после бе събрала смелост да й разкаже за загадъчния нощен посетител.

Допреди последните събития, без да изпитва угризения, Сюзан мислеше да не казва нищо на Марти. В продължение на шестнайсет месеца тя не беше в състояние да говори за сексуалните атаки, извършвани, докато спи.

Срамът я караше да мълчи, но, от друга страна, я възпрепятстваше по-малко от притеснението, че ще я помислят за луда. На самата нея й беше трудно да повярва, че докато спи, някой я съблича, изнасилва я и после пак я облича.

Ерик не беше магьосник, притежаващ способността незабелязано да влиза и излиза от апартамента и от тялото й.

Макар Ерик да беше слабохарактерен и морално объркан, както бе казала Марти, Сюзан не искаше да мисли, че той може да я мрази достатъчно, за да постъпва така с нея. А омразата несъмнено беше в дъното на това издевателство. Двамата се бяха обичали и раздялата им беше белязана със съжаление, а не с гняв.

Ако Ерик я желаеше, макар да не се чувстваше длъжен да стои до нея, когато й е нужен, Сюзан би могла да го приеме. Ето защо, нямаше причина той да крои сложни планове, за да я притежава насила.

Но въпреки всичко, ако не беше Ерик, тогава… кой?

Ерик бе живял в къщата й и вероятно знаеше как да влиза безпрепятствено и крадешком, колкото и невероятно да звучеше това. Никой друг не познаваше достатъчно добре обстановката, за да влиза и излиза незабелязано.

Ръката й се разтрепери и солта се изсипа от лъжицата.